Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Body: 

ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ЕЗОТЕРИЧНАТА НАУКА – БЕЙКЪН И КОМЕНСКИ

РУДОЛФ ЩАЙНЕР

 

Нахлуването на арабите в Европа след 711 г.

Отворете книгите по история и ще намерите, че в 711 година е станало особено важно събитие в конфликта между Европа и нахлуващия през Испания арабизъм. Тарик[1], пълководец на арабите, преминава от Африка в Испания. Той стига на онова място, което е получило своето име от самия него: Гебел Ал Тарик[2], нареченото по-късно Гибралтар. Става битката при Ксерес де ла Фронтера в 711 година; една важна атака на арабизма срещу Испания през 711 година, значи в началото на VІІІ-то столетие. Тогава действително стават битки, в които военното щастие се колебае насам-натам между народите, които по-късно бяха дошли в Испания при местните жители, намиращи се там от по-рано и нахлуващите араби. И още тогава в Испания живееше нещо от едно извънредно силно уважение пред образоваността на нахлуващите араби.

Естествено в Европа не искаха да им се подчинят; но това, което те донесоха със себе си като култура, в известно отношение беше едно отражение на онова, което живееше по-късно с такъв образцов блясък при царуването на Харун Ал Рашид[3]. В един човек като Тарик ние още имаме онова душевно устройство, което във военния щурм искаше да прояви онова, което беше заложено в арабизма. Външно ние виждаме урагана на войната. Обаче по този път на войната вървят висши културни направления. Върви едно висше културно съдържание. 

Тези араби също и външно основаха в Испания извънредно много художествено-научна култура. Много остатъци от този арабизъм продължиха да живеят по-нататък в европейския духовен живот; испанската история скоро престана да играе своята роля в Западна Европа. 

И тук става нещо забележително. Тук чрез нахлуването на турците напълно бе угасено онова, което беше достигнало дотук от арабите. Кръстоносците намират само остатъци, а не властващи културни течения; турците ги угасяват. Това, което се разпространява през Африка, Испания на Запад, се разпространява по-нататък спокойно в културата на тогавашната цивилизация – винаги се намират подходящи възможности. Ученият на Мамун[4], самият Харун ал Рашид, Тарик, те като души в духовния свят намират възможност да свържат това, което носеха в себе си с това, което съществуваше там, защото когато душата премине през вратата на смъртта, в нея винаги остава известно влечение към областите, в които е действала. Макар и това да може да бъде изменено чрез други импулси на съдбата, то въпреки това продължава да действа. Ако бива изменено, то продължава да действа като копнежи и др. п.. Обаче именно защото арабският свят вярваше в един строг детерминизъм, това, което първо трябваше да бъде импулсирано по военен път, продължи да действа по духовен път, когато се предложи възможност за това. Появи се също и възможността тези духовни течения да бъдат пренесени особено във Франция и в Англия. Лаплас[5], Дарвин, Бейкън, както и други подобни духове можаха да действат в това направление. 

Разцвет на арабизмът през VІІІ-ІХ в. в двора на Харун Ал Рашид

Ако хвърлим поглед върху религиозната форма, в която мохамеданизмът се е появил в неговия арабски вид, ние първо имаме скования монотеизъм, всемогъщото единно Божество, което за религиозния живот включва в себе си нещо фатално, един фаталистичен елемент. Съдбата на хората е предварително определена. Човек трябва да се подчини на тази съдба, или най-малкото да се чувства подчинен на нея. Тази е религиозната форма. Обаче този арабизъм – така искаме да го наречем, – е произвел още съвършено друго нещо.

Забележителното е, че от една страна този арабизъм се разпространява по съвършено войнствен начин, по пътя на войните, че народите са обезпокоени от онова, което изхожда като войни от арабите. Обаче от друга страна също така до най-висока степен е забележително, че почти цялото хилядолетие, цялото първо хилядолетие от основаването на мохамеданизма арабизмът е бил носител на цивилизацията.

Нека разгледаме и времето, когато в Европа живееше Карл Велики, който управляваше от 768 до 814 г[6]. Извикайте пред душата си за един момент всичко това, което знаете за историческата дейност на Карл Велики. Понеже за Карл Велики толкова много се е учило в училище, би трябвало цял куп от представи сега да изникне в душите на уважаемите слушатели!

Развиващата се по същото време в Европа култура, всъщност е била една примитивна култура. В същото време отвъд в Азия в столицата Багдад ние намираме една чудесна цивилизация, всъщност един величествен духовен живот. Бихме искали да кажем, че докато Карл Велики, изхождайки от първобитни основи – той едва тогава се научава да пише, да състави първите елементи на една граматика и всичко беше още варварско – се опитва да разпространи едно начално образование, ние виждаме една висока духовна култура отвъд в Азия, в Багдад. 

Ние виждаме даже, как в средите на Карл Велики съществува извънредно голямо уважение пред тази духовна култура. В онова време на царуването му ние виждаме отвъд в Багдад начало на величествената цивилизация при халифа Харун Ал Рашид, този забележителен приемник на Мохамед. Много по-достойно за уважение е това, което се намираше в този ориенталски двор, от всичко онова, което духовно се вършеше в двора на Карл Велики. А някои неща във военните походи на Карл Велики не бяха нещо, което би могло да възхити едно съвременно сърце.

Произлязъл напълно от събраното в мохамеданството тогавашно образование, Харун ал Рашид беше обхванат от идеята да концентрира това ориенталско образование в един център, в един образователен център, за който особено да полага грижи. В неговия дворец на Изток в Ориента, се вливаше всичко, което можеше да се влее в оплодения от Европа азиатски живот на цивилизацията – цветът на това, което гръцката култура и древните източни култури бяха създали във всички области на живота. Архитектура, астрономия – както беше практикувана тогава, – философия, мистика, медицина, изкуства, география, търговия, индустрия и особено поетическото изкуство разцъфтяваха в двора на Харун ал Рашид. Днес хората си нямат понятие, колко величествено и мощно беше това, което се практикуваше там.

Ние виждаме Харун Ал Рашид, силно възвеличаван от поетите човек, който е в центъра на широк кръг от науки и изкуства, който сам е бил един високо образован човек, който в своята свита е имал не само първобитни хора, какъвто е бил например Айнхард[7] при Карл Велики, а е събрал около себе си блестящи величия на науките и изкуствата. Той не беше само един нищо не разбиращ владетел, който е привлякъл най-великите мъдреци на Предна Азия, за да блести, а една личност, наистина в религиозно отношение изцяло отдадена на мохамеданството, но свободна и отворена за всичко онова, което донасяше ориенталската цивилизация.

И ние виждаме, как в тази духовна култура, чиято душа е Харун Ал Рашид, възниква онова, което от аристотелизма насам се разпространява в един непрекъснат поток оттатък в Азия. Аристотелска философия, аристотелска естествена наука е намерила разпространение и отвъд в Азия. Тя бе разработена с ориенталско разбиране, с ориенталско въображение, с ориенталски възглед. Ние я намираме в цяла Предна Азия, намираме я да действа чак през границите на Индия, както и в голяма част от Африка и навсякъде се разнасяше това, което по такъв великолепен начин действаше в двора на Харун ал Рашид

Европа и културната вила на арабизма, разпространен от Харун Ал Рашид

Ние виждаме онова, което е било основано от Мохамед с един вид религиозен фурор, как по един дълбоко философски начин, по един силно интензивен проникващ начин се налага учените, поетите, естествоизпитателите и лекарите в двора на Харун Ал Рашид.

Вие знаете мои мили приятели, че самият Мохамед е основал главната столица на мохамеданизма Медина[8] там, където след това беше и столицата на неговите приемници. По-късно тази столица бе преместена в Дамаск[9]. И ние виждаме след това, как от Медина тази столица е преместена в Дамаск, виждаме, как от Дамаск пълководците на приемниците на Мохамед щурмуват към Мала Азия до вратите на Европа, до Константинопол и именно на крилете на тези военни щурмове носят онова, което беше значителна култура и което те оплодиха с религиозния живот на Мохамед, но което е проникнато вече от това, което по пътищата на Александър Велики като аристотелизъм беше донесено в Азия от Гърция, от Македония, от всички възможни културни центрове. С това ние имаме едната линия, в която мохамеданизмът се разпространява от Арабия на север през цяла Предна Азия. Арабите искат, така да се каже, да прокарат това, което имат като ударна сила, през европейския Изток към Средна Европа. 

От друга страна ние имаме арабизма, който се разпространява през Северна Африка до Испания. През Испания той обхваща Европа от другата страна. Фактически ние имаме странното положение, че Европа е обхваната от арабизма като в една културна вила. 

От друга страна имаме разпространяващото се от Рим, от Юг християнството в римска форма и изхождащо от Гърция онова, което тогава се проявява в превода на Библията от Вулфила[10], и т. н., това го имаме в средата. И имаме мохамеданизма, който от две страни обхваща европейската християнска цивилизация. И всичко онова, което се разказва в историята на Европа за делата на Карл Велики за поощрение и подпомагане на християнството, то трябва да бъде разглеждано само така, че докато Карл Велики прави много за разпространение на християнството, за подпомагане на това християнство в Средна Европа, едновременно с него отвъд в Азия се намира онзи мощен културен център, за който говорих – културният център на Харун Ал Рашид.

Когато разгледаме тези неща чисто външно-исторически, какво се изправя тогава пред нас? Тогава ние виждаме, че се водят войни по продължение на линията, която през Северна Африка преминава към Иберийския полуостров /Испания/, че през Испания идват последователите на арабизма, че те са отблъснати от представителите на европейското християнство, от Карл Мартел[11], от Карл Велики. По-късно виждаме, че над величието на мохамеданизма така да се каже, угасяващо го се разлива, турцизмът, който приема религиозната форма, обаче угасява именно всичко това, което съществува като такава висока култура, импулсирана от Харун Ал Рашид. 

Личност и индивидуалност на Харун ал Рашид

Нека разгледаме сега личността на самия Харун ал Рашид. По-лесно е да се тръгне от една историческа личност, като тя се потърси в по-ранно превъплъщение, отколкото да се върви по обратния път, където от по-късни въплъщения търсим предишни въплъщения. Който обхване с окултен поглед тази личност с нейната душевност и тогава отново я потърси, като търси дали тя отново се е преродила, той открива, че тази личност на Харун ал Рашид остава свързана с това, което сама беше основала на Земята и по духовен начин продължава пътя си в духовното развитие на човечеството, като от духовния свят силно влияе върху много неща, но също и сама отново приема в себе си много неща. И тогава тя отново се появява по начина, по който можеше да се появи според епохата: Тази индивидуалност се появява като лорд Бейкън от Верулам[12], основателят на новата научност. Бейкън от Верулам даде голям тласък точно на новото европейско мислене в Англия.

Вие можете да кажете:

– Да, той се отличава съществено от личността на Харун ал Рашид!

Но той е същата индивидуалност! Защото онова, което външно се представя като разлика, принадлежи само на външния свят.

И така ние виждаме как Харун ал Рашид фактически да възкръсва отново в историята на европейския духовен живот като лорд Бейкън от Верулам. Всичко онова, което в известно отношение беше практическа импулсивност у Харун ал Рашид, която той пренесе върху заобикалящите го лица, това лорд Бейкън пренася в повече абстрактна форма върху отделните науки, понеже той живее в абстрактната епоха. Както Харун ал Рашид е универсален дух чрез това, че обединява около себе си отделните специализирани духове, така и лорд Бейкън – разбира се, имайки зад себе си своя вдъхновител, но той е именно подходящ да бъде инспириран по този начин, – е една личност, която може да действа универсално. 

И когато въоръжени с това знание за историческите кармически взаимовръзки хвърлим поглед върху лорд Бейкън и неговите съчинения, ние откриваме причината, поради която тези съчинения звучат всъщност толкова малко християнски и толкова много арабски. Да, тогава ние откриваме истинската арабска отсенка в тези съчинения на лорд Бейкън. И ние ще си обясним също така някои неща относно характера на лорд Бейкън, който е изпитал толкова много нападки, когато виждаме именно в лицето на лорд Бейкън едно превъплъщение на Харун ал Рашид.

От живота, от практическия културен живот, който царуваше в двореца на Харун ал Рашид в Багдад, пред който с право се прекланя самият Карл Велики, се е получило това, което по-късно се прояви по един абстрактен начин в абстрактния учен лорд Бейкън. Но от своя страна човек се прекланя пред лорд Бейкън. И бихме искали да кажем, че който изучава начина, по който европейската цивилизация се е отнасяла спрямо Харун ал Рашид в VІІІ-то, ІХ-то столетие, и който след това изучава как европейските научни кръгове са се отнасяли към лорд Бейкън, той има впечатлението, че хората просто са се обърнали. През време на Харун ал Рашид те са гледали към Изток, след това в Средна Европа те са се обърнали и гледат на Запад към лорд Бейкън. 

И така чрез самите човешки индивидуалности от една епоха в друга се пренася това, което както арабизма привидно външно е изчезнало в историческия живот. Но той продължава да живее по-нататък с неговото основно настроение. И колкото е различен по отношение на своя външен облик един следващ човешки живот в сравнение с миналия земен живот на същата индивидуалност, толкова различно е също и това, което исторически се проявява чрез една такава личност. 

Когато Харун ал Рашид мина през вратата на смъртта, в него остана стремежът да отиде повече на Запад, със собствената си душа да пренесе на Запад онова, което се разпространи като арабизъм на Запад. Тогава Харун ал Рашид, обгръщайки с поглед целостта на отделните източни клонове на науката и изкуството, се прероди в знаменития Бейкън от Верулам, организатор и реформатор на новия философски и научен духовен живот. Ние виждаме, как в Бейкън отново се явява това, което, така да се каже, Харун ал Рашид беше видял около себе си, обаче преобразено в западна форма. 

А сега погледнете този път, който Харун ал Рашид пое от Багдад, от азиатската си родина до Англия. Тогава от Англия по един много по-силен, интензивен начин, отколкото обикновено се предполага в Европа, се разпространи това, което Бейкън бе мислил по отношение организирането на науките. 

И в известен смисъл ние виждаме душата на Харун ал Рашид от Азия да се развива след смъртта си по-нататък, от Запад да въздейства на новата европейска цивилизация по начина, по който това можеше да стане, основавайки дори много от по-новия материализъм. 

Инкарнация на високопосветени в старите мистерийни школи в двора на Харун ал Рашид

Харун ал Рашид събираше около себе си най-добрите от онези, които представляваха тогава нещо в Азия. В по-голямата си част това бяха такива хора, които в един предишен живот са били в стари мистерийни школи и получаваха своето образование в школите на посветените.

Между учените по география, естествени науки, медицина и др., които бяха в двора на Харун ал Рашид се намираха някои, Хора, които някога са били посветени, не винаги се раждат отново така, че веднага да се забележи, че в определено време са били посветени. Във всяка епоха, дори да е бил посветен в някогашни мистерии, човек може да приеме само онази духовност, която съответства на душевната нагласа, която се разрешава от тялото, принадлежащо на дадената епоха. Когато се погледне същинската душевност, се вижда, че тя не се покрива с диалектическо-логичните представи, които имаме за душевността на човека. Душевното всъщност лежи много по-дълбоко, отколкото обикновено се смята. 

Такива възгледи първо трябва да се придобият, когато се започне да се изучава конкретната същност на кармата и когато чрез това стане ясно, че например в двора на Харун ал Рашид живееха хора, които външно, – понеже им бяха дадени съответните физически тела и образование, – живееха в смисъла на прехода между VІІІ-то и ІХ-то столетие, но бяха прераждания на стари посветени в мистериите.

Харун ал Рашид имаше при себе си една личност, – бих искал да спомена само тази единствена личност, – която по онова време – ние се намираме вече в Средновековието също и за Изтока – първоначално можа да приеме само по един повече интелектуален начин това, което като чудесно духовно съкровище от древните времена бе пренесено в тогавашните по-нови времена. В двора на Харун ал Рашид живееше една личност, която в много по-древни времена сама беше минала през посвещение. 

Вие сте слушали от мен, как е напълно възможно да се случи, някоя личност, която живее в определена епоха като посветен, да дойде отново на Земята и вече да не е посветен, – защото трябва да използва тялото, което стои на нейно разположение, трябва да използва тогавашните условия на възпитание. Това се случва, въпреки че тази определена личност носи в душата си всичко, което е възприела през време на живота си като посветен. 

Някой може да е бил посветен в определена епоха, но понеже в една по-късна епоха той трябва да използва тяло, което не може да приеме в себе си цялото съдържание на душата, в тази епоха съответната индивидуалност се явява не като посветен, а импулсът на посвещението живее в неговите дела или в някои други отношения.

Аз ви бях казал също, че каквото е било посвещение в една предишна инкарнация, в един следващ живот може да отстъпи назад. Който познава условията на земния живот, той знае, че една човешка индивидуалност, която съобразно нейната карма трябва отново да слезе и се роди на Земята в определена епоха идвайки от преди земното съществуване, трябва да вземе върху себе си именно наследените качества, които тя може да получи в тази епоха, трябва да приеме това, което съществува като възможности на възпитанието. И така за една индивидуалност положението може да бъде такова, че в минали времена тя да е била един посветен, но че онова, което тя е знаела като посветен, да остане за определена епоха в подсъзнанието, а горното съзнание, дневното съзнание може да прояви нещо забележително в живота, но то не може да бъде непосредствено едно откровение на това, което тази личност е притежавала в минали земни съществувания в своята душа като посветен. 

Така че една личност, която някога беше висш посветен, живееше в двора на Харун ал Рашид. Въпреки че тази личност не можа по един външно явен начин да пренесе съдържанието на своето посвещение в по-късно време, когато живееше в двора на Харун ал Рашид, това беше една от най-блестящите личности в източната култура през VІІІ-мо и ІХ-то столетие. Той беше, така да се каже, организатор на всичко онова, което съществуваше като науки и изкуства в двора на Харун ал Рашид. 

Тази личност беше задълбочен, интензивно действащ съветник на Харун ал Рашид и която беше един универсален дух за тогавашното време, един дух, който имаше особеността, че в една предишна инкарнация беше взел участие във всички посвещения в същата област, в която сега господстваше Харун ал Рашид, – но когато там са живели съвсем други народи – и който в една по-късна инкарнация като една друга личност с целия си вътрешен копнеж се стремеше към една инициация, но не можеше да я постигне, понеже съдбата не му предостави възможност да бъде посветен през онова време.

Тази личност, която живееше в двора на Харун ал Рашид, която поради това трябваше да скрие в най-дълбоката си вътрешност онова, което се намираше в него от стари инкарнации, когато е бил посветен. Да не може да постигне това, лежеше в една по-предишна инкарнация и след нея дойде тази, в която той живееше в двора на Харун ал Рашид. И в двора на Харун ал Рашид тази личност действаше невероятно импулсиращо, – понеже тогава не бяха възможни инициации в стария смисъл – просто той беше една личност която действаше, подтиквана от един могъщ порив, от една могъща фантазия, една екзактна, логическа фантазия, като беше негов организатор и въздействаше върху всичко, което съществуваше в този двор.

Там живееха всевъзможни учени, хора на изкуството, цяла армия поети, представители на всички науки живееха там. Освен това, тогава Багдад беше всъщност център на обширна научна и художествена дейност, която съществуваше в царството на халифите. И всичко, което трябваше да се организира там, се извършваше всъщност от тази личност, която притежаваше много силна инициативност. Такива индивидуалности имат наистина голямо значение в по-нататъшното развитие на човечеството. 

Личност и индивидуалност на мъдрия съветник на Харун Ал Рашид

Тази личност, която не само беше дясната ръка, но и душата на двора на Харун ал Рашид, която имаше онази особена съдба в духовно отношение, тази душа пое един друг път. Тази душа не желаеше да постигне още по-голям блясък, когато премина през вратата на смъртта. Тази душа имаше много повече вътрешния стремеж да се задълбочи вътрешно. Затова тя не можеше да поеме един път, който в нейната следваща инкарнация да я отведе на Запад. Обърнете внимание, как беше при Харун ал Рашид – невероятен блясък, вътрешна солидност на цивилизацията в двора на Харун ал Рашид, но в същото време порив, да се загуби дълбочината, всичко, което беше характерно за мохамеданството, да стане външно. Това трябваше да се прояви в една следваща инкарнация. Обширната, обемна научност трябваше да се прояви. Тя се прояви. Всичко, което беше външен блясък в двора на Харун ал Рашид се появи на дневна светлина при самия Бейкън от Верулам. 

Другата личност наистина беше душата на двора на Харун ал Рашид, но беше една много задълбочена личност. Тя дълго време се намираше под влиянието на това, което идваше от старите мистерии. То обаче не можеше да се прояви, поне не до нашето време, когато изтече Кали Юга и започна епохата на архангел Михаил, когато отново е възможно безпристрастно да се говори за духовното. Но това, което така е било поето можеше да се излее по един всеобхватен, енергичен начин така в цивилизацията, че да може да се превърне в едно интензивно въздействие.

Нещо подобно се случи с другата личност. След като премина през портата на смъртта тя така се разви в духовния свят, че когато отново се появи на Земята, бих искал да кажа, тя не можа да попадне на Запад, където се появи материализма, а трябваше да дойде в Средна Европа и там да прояви онова, което произлизаше от старите мистерии; но то трябваше да бъде пригодено към променените жизнени условия. Тази личност беше Амос Комениус[13].

Който проследява живота на Амос Комениус, вижда, как като реформатор на новата педагогика за онова време и като автор на така наречената „Пансофия“[14] той изразява това, което е развил в двореца на Харун ал Рашид от по-старото посвещение. Във времето, когато бе основан Съюзът на „Моравските братя“[15], във времето също когато вече розенкройцерството беше действало няколко столетия, когато се появи „Химическата сватба“[16], „Реформацията на целия свят“[17] от Валентин Андрее[18], Амос Комениус[19], този велик, знаменит дух на ХVІІ-то столетие, внесе своите забележителни стремежи във всичко онова, което беше импулсирано от същия източник. 

И така, вие виждате три редуващи се един след друг земни съществувания, важни земни съществувания – а от важните земни съществувания можем след това да проучим по-малко важните и сами да се насочим към разбирането на собствената карма; – така вие виждате тези три важни прераждания да се редуват едно след друго: първо дълбоко в Азия същата индивидуалност, която след това се явява като Амос Комениус, приела в мистерийните школи на Азия цялата мъдрост на една древна азиатска епоха. Тази мъдрост тя пренася със себе в следващото си прераждане, в което живее в двора на Харун ал Рашид, където се развива като велик организатор на онова, което се разцъфтява и вирее под закрилата и грижите на Харун ал Рашид. По-късно тя се явява отново, за да излезе насреща, така да се каже, на Бейкън от Верулам, който е преродения Харун ал Рашид, и отново да се срещне с него всред европейската цивилизация, за да може да се осъществи това, което и двамата трябваше да влеят в тази европейска цивилизация. 

Най-бележититие ученици на Бейкън и Коменски от ХІХ-то столетие –  Ранке и Шлосер

Развитието на човека не се разгръща само когато той се намира тук на Земята, а в съществената си част също и когато хората се намират в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Така че можем да кажем, че както Бейкън така и Амос Комениус, след като, така да се каже, затвърдиха арабизма в европейската цивилизация от две различни страни, след тяхната смърт навлизат в живота между смъртта и едно ново раждане. Както Бейкън така и Амос Комениус имат там контакт с различни души, които слизат на Земята по-късно от самите тях, които умират през ХVІІ-то столетие и живеят по-нататък в духовния свят. През ХІХ-то столетие на Земята идват души, които са били заедно с душите на Бейкън и на Амос Комениус в духовния свят от ХVІІ-то до ХІХ-то столетие. 

Някои души се бяха събрали предимно около душата на даващия тон Бейкън, а други души се събраха около Амос Комениус. И макар това да е повече образно казано, ние не трябва да забравяме, че също и в духовния свят, където хората пребивават между смъртта и едно ново раждане, така да се каже, съществуват ръководители и последователи – естествено при съвършено други условия. И такива индивидуалности действаха не само чрез това, което са създали тук на Земята, като например съчиненията на Бейкън или съчиненията на Амос Комениус, или чрез това, което продължаваше да живее тук на Земята по силата на традицията, а тези ръководещи духове действаха също и чрез това, че в душите, които изпратиха долу на Земята, или с които са били заедно и които са били изпратени на Земята, те посадиха и оставиха също да покълне нещо твърде особено и в духовния свят. И така между хората на ХІХ-то столетие се намират души, които в тяхното развитие в предземното им съществуване са станали зависими от един от двамата духове, зависими от безплътния Амос Комениус, от безплътния Бейкън. 

И понеже, както казах, все повече и повече искам да ви запозная с начина, по който кармата конкретно действа, бих искал да обърна вниманието ви върху две личности на ХІХ-то столетие, имената на които трябва да са познати на повечето от вас, от които едната е била особено повлияна в предземния си живот от Бейкън, а другата от Амос Комениус. 

Когато разгледаме Бейкън, както той стои в земната цивилизация, в неговия земен живот като лорд канцлер на Англия, ние трябва да кажем, че той е действал така, че може да се долови, как зад неговите действия е стоял един посветен. Целият спор около Бейкън и Шекспир, така както той се води външно от литературните историци, е нещо извънредно празно, защото се изнасят всевъзможни хубави аргументи, които трябва да покажат например, че всъщност актьорът Шекспир не е написал своите драми, а те са били написани от философа и държавния канцлер Бейкън и други подобни. 

Всички, които работят с външни средства, търсят прилики в начина на мислене, намиращ се в Шекспировите драми и във философските трудове на Бейкън. Всички тези външни неща са всъщност празни, защото те не достигат до същността на въпроса, тъй като истината е, че във времето, когато са действали Бейкън, Шекспир, Яков Бьоме и още един друг, е имало един посветен, който е говорил чрез четиримата. Оттук и тяхното родство, защото това, което те са дали, се дължи на един и същ източник. Естествено хората, които спорят с външни аргументи, спорят не върху един посветен, който е стоял зад тези личности, тъй като този посветен е описан в историята, както се описва някой модерен посветен като един досаден покровител. Но той не е бил само това; в неговите външни действия той е бил такъв, но това е била една индивидуалност, от която се излъчвали извънредно големи сили и която стои зад философските трудове на Бейкън, зад драмите на Шекспир и произведенията на Яков Бьоме, а също и зад трудовете на йезуита Яков Балде[20]. Когато вземем предвид това, в Бейкън в областта на философията ние трябва да виждаме вече подбудителя на едно огромно, обширно течение на епохата. 

Ако искаме сега да си представим, какво може да стане от една душа, която в течение на две столетия в духовния свят е била напълно под влиянието на починалия Бейкън, – това е един много интересен въпрос, – трябва да насочим поглед върху начина, по който Бейкън е живял след своята смърт. За разглежданията на човешката история, някога ще стане необходимо да бъдат разглеждани хората, които живеят на Земята не само до тяхната смърт, но и в тяхното действие отвъд смъртта, където, ако са създали нещо значително в духовната област, те продължават по-нататък да въздействат върху душите, които слизат след това на Земята. 

Става въпрос да разгледам онези индивидуалности, които са били около Бейкън след неговата смърт. А около него имаше такива индивидуалности, които в следващото време се родиха като изследователи на природата, но и такива индивидуалности, които после се родиха като историци. И когато разгледаме влиянието на лорд Бейкън върху тези души, ние виждаме, как това, което той е основал на Земята, материализмът, чистото изследване на сетивния свят – нали всичко останало за него е само идол, – ние виждаме, как това, отнесено горе и преведено в духовното, се превръща в радикалност. Така че тези души приемат в духовния свят импулси, които, след тяхното раждане, след тяхното слизане на Земята ги карат да считат за вярно само това, което е факт, който може да бъде видян със сетивата.

Сега бих искал да говоря малко популярно, но ви моля да не разбирате това популярно съвсем дословно, защото естествено тогава ще бъде извънредно лесно да се каже: –Това е гротескно. – Между тези души имаше също и такива, които според предишните си заложби, според заложбите на техните минали съществувания трябваше да станат именно историци. Един от тях беше от най-забележителните – разбирам забележителен там отвъд, още в предземния живот. Всички тези души казваха под впечатлението на импулсите, получени от лорд Бейкън: – Сега вече не трябва да се пише история така, както са писали миналите историци, така че историкът да има идеи, да изследва взаимни връзки, а трябва да се изследват действителните факти. –

Сега ви питам: – Какво значи да се изследва действителният факт в историята? – Най-важното в историята са несъмнено намеренията на хората, които не са действителни факти. Но тези души тогава не си позволяваха вече да изследват това, а най-малко си позволи това онази душа, която след това се яви като един от най-големите историци на ХІХ-то столетие, Леополд фон Ранке[21], един предземен ученик на лорд Бейкън, който се прероди именно като Леополд фон Ранке.

Ако проследим сега земния исторически път на Леополд фон Ранке, кой е всъщност неговият принцип? Принципът на Ранке като историк е, че в историята не трябва да се пише нищо друго, освен това, което може да се прочете в архивите; цялата история трябва да бъде извлечена от архивите, от преговорите на дипломатите.

Ранке, който е германски протестант, но на когото това е съвършено безразлично по отношение на неговото разбиране на действителността, работи с обективност: т.е. той пише историята с обективността на архивите, с такава обективност той написа историята на папите, най-добрата история на папите, която е била написана от чистата гледна точка на архивите. Когато четем Ранке, ние сме малко объркани, всъщност страшно объркани. Защото нещо пусто, нещо празно е да трябва да си представим този господин, стигнал до най-късна старост, но запазил своята подвижност и жизненост, заровен в архивите, съпоставяйки дипломатическите преговори. Това изобщо не е никаква действителна история. Това обаче е история, която разчита само на фактите от сетивния свят, а за историята такива са тези архиви.

Но когато предприемаме такива разглеждания, ние можем да насочим поглед също и върху Амос Комениус, как той е действал върху предземната воля на душите, които след това са слезли на Земята. И също както Леополд фон Ранке стана най-забележителният послесмъртен ученик на Бейкън, така и Шлосер[22] е най-бележитият послесмъртен ученик на Амос Комениус.

А сега, когато четете историята на Шлосер, вземете цялата конструкция на неговите изречения, целия му основен тон – навсякъде говори моралистът, онзи, който иска да завладее, да трогне душите, сърцата, който иска да говори на сърцата. Понякога това му се удава трудно, защото той има една педантична черта. Той се обръща по един педантичен начин към сърцата, но той говори на сърцата, понеже е един предземен ученик на Амос Комениус, защото е приел от него нещо, което се намираше в този Амос Комениус, който е така характерен с неговата духовна същност.

Помислете, че той все пак идва от мохамеданизма. Той е нещо съвършено различно от духовете например, които са се присъединили към лорд Бейкън, но също и Амос Комениус в неговото прераждане като Амос Комениус живееше в действителния външен свят. Той навсякъде искаше нагледност в обучението, в основата на обучението навсякъде трябваше да има нещо образно. Той изискваше наблюдение, сетивното се подчертаваше, но по един друг начин. Защото Амос Комениус същевременно е един от онези, които в епохата на 30-годишната война най-живо се придържаха към убеждението за настъпването на така нареченото „хилядолетно царство“; той е този, който в своята „Пансофия“ изрази велики, всеобхватни световни идеи. Той искаше да действа върху възпитанието на хората чрез ударната сила. Това продължи да действа и в Шлосер, то се намираше вътре в Шлосер.

Аз споменавам тези два образа, Ранке и Шлосер, за да ви покажа, как само тогава можем да разберем това, което се явява в човека като духовно-творческо, когато също вземем под внимание именно и извънземния живот. Ние можем само тогава да го разберем, както разбрахме някои неща благодарение на това, че взехме под внимание и разгледахме повтарящите се земни съществувания.

Цел на арабизма в Европа и в християнството

Споменахме вече, че във времето, което можем да наречем епоха на 30-годишната война[23], от една страна ние имаме преродената индивидуалност на Харун ал Рашид в Бейкън от Верулам, а великият организатор при двора на Харун ал Рашид ние намираме като преродена в Амос Комениус.

Бихме могли да кажем, че сега те се разделят; те се разделят, обаче остават свързани в една задружна, обща дейност, след като бяха минали през вратата на смъртта. Самият Харун ал Рашид, който беше живял като блестящ княз, избра пътя, стигайки до Англия, за да действа като Бейкън от Верулам по отношение на науката.

Другата душа, душата на съветника, избра пътя насам, за да се срещне в Средна Европа с това, което изхождаше от Бейкън. Макар и епохите да не си съвпадат напълно, за онова, за което самото време е без значение, това не играе никаква роля, защото някои неща, които са отдалечени едно от друго със столетия, действат заедно в по-късна цивилизация. 

През време на живота си между смъртта и едно ново раждане съветникът на Харун ал Рашид избра пътя през Изтока на Европа към Средна Европа. Той се прероди в Средна Европа, всред средноевропейския духовен живот, като Амос Комениус. 

И така ние имаме това чудно, велико, важно нещо в историческото развитие, че Харун ал Рашид се разви, за да въведе едно културно течение от Запад към Изток, което течение е абстрактно, външно-сетивно; а от Изток насам е развил своята дейност Амос Комениус в Трансилвания, в днешна Чехословакия, чак до Германия и след това е бил в изгнание в Холандия.

Докато Харун ал Рашид – в известна степен проследил похода от Ориента през Испания и нататък до Западна Европа, – така се развиваше през живота между смъртта и новото раждане, че погледът му беше насочен към този развиващ се на Запад арабизъм, другият се прояви като мъдър съветник така, че от Ориента наблюдаваше нещата в посока на Север от Черно море до Средна Европа. Наистина е своеобразно нещо, да може да се проследи живота на човека между смъртта и едно ново раждане също и така, че да може да се види, какво той особено разглежда, когато гледа надолу. Но всъщност там той вижда, както вече ви описах, действията на Серафими, Херувими и Престоли, но това още е свързано със случващото се на Земята. Както тук се поглежда нагоре към небето, там, когато човек се намира между смъртта и новото раждане, се поглежда надолу към Земята. И когато външната страна на физическия живот отдавна беше изчезнала, двамата все още продължаваха своето дело. То прие външно съвсем друг облик.

От Харун ал Рашид стана основателят на новия мироглед, лорд Бейкън от Верулам. Пред този, който може да разглежда нещата без предубеждения, във всичко, което Бейкън наложи на света, наистина се проявява новото издание на това, което беше извършвано някога в Ориента. На Изток християнството беше чуждо на хората. Бейкън беше външно християнин, но това, към което той вътрешно се стремеше, беше не християнско. Другият, който беше неговият мъдър съветник, последва пътя северно от Черно море към Средна Европа. Той беше онзи, който по един съвсем друг, много по-вътрешен начин от Бейкън, пренесе арабизма в новата епоха, но напълно преобразен. Това беше Амос Комениус. 

Виждате ли, така действа нещо такова в зората на съвременния духовен живот. Едва така се разбира това развитие на историята, където от една страна при единият се забравя християнството там, където научното образование е станало външно, а от друга страна при другия то е станало още по-вътрешно. В своята инкарнация, в своето въплътяване, което се пренася от Ориента и завладява точно задълбочения живот на Средна Европа, Амос Комениус действа заедно с това, което идва от Запад. В Средна Европа идващото от двете страни се съединява, но в него се съдържа много ориентализъм.

Опитайте се веднъж да си изясните какво се случва там. Християнството се е разпространило, по един определен начин, християнството е обхванало областите от Средна до Северна Европа. Но чрез хора като Бейкън от Верулам, прероденият отново Харун ал Рашид, както и Амос Комениус, прероденият мъдър съветник там се вмъква това, което не е директно християнство, което обаче се смесва с всичко, действащо в развитието на света като духовни течения. Едва чрез това човек разбира, какво всъщност става, в какви световни взаимовръзки се намира човекът. 

Когато от Харун ал Рашид погледнем назад и достигнем до един непосредствен приемник на Мохамед, трябва да ни стане ясно, какво е навлязло точно чрез мохамеданството в ориенталския духовен живот. Когато проследим първичното християнство, ние виждаме дълбоко осмисляне на Божественото триединство. Когато разгледаме духовното в целия природен живот, онази духовност, която първо ни поставя като физически хора в света, онази духовност, която е духовността на природните закони, духовността на Отец, ние можем да се запитаме:

– Какво бихме станали, ако в нас действаше само същността на Отца?

– Ние бихме преминали през целия живот от раждането до смъртта със същата закономерна необходимост, каквато действа в света, който ни заобикаля. Но в определена възраст ние ставаме свободни хора и с това не изгубваме нашата човешка същност, а се издигаме до едно по-висше формиране на човека. Това, което действа в нас, при което ние ставаме свободни хора, при което ние се откъсваме от природата, това е слънчевата същност, Христос, втората форма на Триединството. Това обаче, което ни дава импулса да разберем, че ние не живеем само в тялото, а – когато е привършило развитието на тялото, – отново се събуждаме, биваме събудени като дух, то живее в нас като импулса на така наречения Свети дух. Ние можем да опознаем цялата човешка същност само в нейната връзка с това Триединство; там се разглежда това конкретно. Срещу тази конкретност се изправя мохамеданството, абстракцията: „Няма никакво друго Божествено същество, освен самият Бог-Отец, единственият Бог“. Отец е всичко, не се признава никакво троично разчленяване на Бога. – Този непосредствен бащин протест е самият Мохамед, такива бяха и неговите приемници.

Препятстващите сили на Христовия импулс

Как трябва да разберем например следното, което минава потресающо през нашето време? От една страна имаме близо две хилядолетия насам онова, което е било основано чрез Тайната на Голгота, имаме царуващ Христовия Импулс, имаме този Импулс тъчащ през новата цивилизация в европейските, в западните области. Но в същия този живот, през който минава този Христов Импулс стопляйки сърцата, озарявайки духовете, имаме същевременно един друг елемент. В този живот ние имаме всичко това, което вече нашите деца получават в народното училище от модерната наука, което поглъщаме всяка сутрин като модерно образование, когато седнали на кафе четем вестник. Защото вземете днешният възглед върху човека.

Всичко, което науката внася в публичния живот, което може би изкуството създава, което създават другите клонове, вземете всичко това: не можем да кажем, че това е проникнато от Христовия Импулс. То върви покрай Христовия Импулс. Даже много хора полагат всички усилия, да не позволят Христовият Импулс да се влее в анатомията, във физиологията, в биологията, в историята, а да държат всичко това отделено едно от друго. 

Откъде иде това? Докато казваме само: тук стои тази личност, тя действа като учен, получила е такова възпитание, израснала е, направила е тези или онези научни изследвания, докато казваме само: тук имаме един държавник, той е получил това или онова възпитание, имал е това или онова либерално или консервативно схващане и убеждение в неговите политически мероприятия – ние не ще разберем, как през същата цивилизация на настоящето може да тече от една страна Христовия Импулс, а от друга страна нещо, което не иска да има нещо общо с християнството.

Откъде иде това? Ние ще разберем един такъв въпрос, когато насочим поглед върху повтарящите се земни съществувания на една такава меродавна личност. Тогава ще разберем, как от минали цивилизации хората пренасят в по-късните земни епохи онова, което са приели в себе си в тези минали земни съществувания като мисли, като волеви импулси. 

Ние виждаме да се явяват личности в онова, което е станало меродавно за нашата епоха. Да вземем например една личност, която е станала извънредно меродавна в по-ново време за външния живот, а именно за всичко, което е повлияно от науката: Лорд Бейкън от Верулам. Тази личност се явява, ние се запознаваме с нейния живот. Ние разглеждаме тази личност сред християнската цивилизация. Нищо в това, което е външно писателство на Бейкън от Варулам не напомня за християнските импулси. Той би могъл да израсне също така добре от една нехристиянска цивилизация. Това, което той казва върху Християнството, е твърде повърхностно в сравнение с това, което е неговият същински импулс на сърцето. Ние забелязваме тази особеност на характера при него като учен, като философ и като държавник. 

Или да разгледаме една личност като Дарвин. Дарвин е бил християнин, обаче неговото християнство няма ни най-малко нещо общо с това, което той е мислил върху произхода на животните и на човека. В него живее едно съвършено друго течение, едно съвършено друг импулс отколкото християнския импулс. Ние не можем да разберем това положение, ако не се запитаме: какви са били миналите земни съществувания, да речем, при Бейкън от Верулам или при Дарвин? Какво са донесли те от техните минали земни съществувания в този земен живот? 

От сега нататък този въпрос за повтарящите се земни съществувания не трябва да бъде поставян само абстрактно, ако Антропософското Общество трябва да получи неговия истински смисъл. Да знаем: ние не живеем само веднъж на Земята, а сме живели и ще живеем още много пъти, да знаем, че това или онова бива пренесено от един земен живот в друг – тези възгледи са без съмнение нещо много хубаво, обаче все пак относително наивно и безобидното се превръща само в едно общо изповедание, в една вяра. Работата започва да става сериозна едва тогава, кога то насочим поглед върху напълно конкретния човек и когато разберем неговия конкретен живот в една по-късна епоха изхождайки от неговия конкретен живот в минали епохи. 

С такива съзерцания искаме да започнем сега, искаме да обгърнем първо нещо историческо, за да се отнесем съвсем сериозно с разглежданията на Кармата, за да разберем прогреса в развитието на човечеството по отношение на цивилизацията и на всичко онова, което човечеството прави, така, че да можем да доловим, как хората пренасят от една епоха в друга онова, което са усвоили в предишни епохи. 

Ние виждаме, да речем, как Бейкън от Верулам се явява в една епоха, виждаме, как по-късно се явява Дарвин: виждаме в тях нещо сродно. Когато някой е повърхностен, той проучва, как Бейкън, как Дарвин са стигнали до техните възгледи. Когато човек иска да вникне по-надълбоко, той намира, как те поставят в християнската цивилизация нещо, което отначало съвсем не може да бъде разбрано от християнската цивилизация. Когато насочим поглед назад, трябва да изникне въпросът: нима не трябва Бейкън, не трябва Дарвин да са имали един минал земен живот? 

От тези минали земни съществувания те са пренесли онова, което застава пред погледа ни от техния по-късен земен живот. Ние ги разбираме исторически едва тогава, когато ги разберем индивидуално. Защото когато вземем сериозно Кармата, историята се разтваря в човешките течения от далечни минали времена в настоящето, в бъдещето. 

Отсега нататък върху тези неща не трябва да говорим въздържайки се; трябва да говорим, как стоят нещата в духовния живот, така щото външния свят на историята и природата да застанат пред нас по такъв начин, че в този външен свят на историята и на природата да се открие онова, което тече зад тях като духовен факт. 

Слизане на Интелигентността в областта на Земята през VІІІ век

В предната епохата на Михаил[24], в която все повече и повече трябва да бъде подготвена способността на човека да развива интелекта от своята собствена сила на душата; не само да получава в откровение интелигентността на Космоса, а самият той да стане интелигентен от собствена сила. Това бе подготвено после от аристотелизма, чрез онзи особен, явяващ се в залеза на гръцката култура философски светоглед, който след това даде импулса за походите на Александър Велики в Азия и Африка. В аристотелизма се криеше, бих могъл да кажа, откъсването, отделянето на земната интелигентност от космическата Интелигентност. В това, което после по-късно бе наречено логика на Аристотел, се крие отделянето на онзи мислен скелет, който след това се превърна в човешка интелигентност във всички следващи столетия.

В Азия дотогава хората не казваха: „аз си измислям нещо, аз съм едно интелигентно същество“, а казваха: „всичко, което се мисли, мислят го Боговете, мисли го преди всичко Единният Бог“, който играеше роля още в аристотелизма. Това, което е отделната човешка интелигентност, то е една капка от всемирната Интелигентност и се изявява в съществото на отделния човек, така щото отделният човек се чувстваше, бих могъл да кажа, като стоящ със своята глава и със своето сърце във всемирната Интелигентност.

И Михаел и неговите последователи – било когато бяха горе в духовния свят, било когато за кратко време бяха въплътени на Земята – видяха, как в VІІІ-то следхристиянско столетие лъчите на интелигентния живот слезе в областта на Земята, те знаеха: там долу интелигентността ще се развива по-нататък! И на Земята можеше да се забележи, как се явиха първите мислители. Другите, които по-рано бяха се явили като велики същества, бяха вдъхновени притежатели на мисълта. Собствено мислещи хора се явиха едва от това VІІІ-мо следхристиянско столетие насам. И сред хора на Архангелите в областта на Слънцето от съществото на Михаел прозвуча мощното слово: „това, което беше сила на моето царство, което аз управлявах от тук, не е вече тук; то трябва да тече и се вълнува по-нататък там долу на Земята!“

Този беше изгледът на Земята гледан от Слънцето от VІІІ-то столетие насам. Тази беше също великата тайна, че силите, които са предимно силите на Михаел, слязоха от небето на Земята. Тази беше също великата тайна, която бе предадена на някои посветени в школите от рода на тези, за които аз говорих вчера, например във висшата Школа от Шартър[25].

Бихме могли да кажем: по-рано, когато човек искаше да знае, що е интелигентност, той трябваше да насочи поглед към Слънцето чрез мистериите. Сега Интелигентността не беше още така видима на Земята, но постепенно се признаваше, че на Земята се развиват хора, които имат собствено мислене, собствена интелигентност. Един от онези, които сред европейската цивилизация имаха първи проникнала в тяхната душа искрата на собственото мислене, беше без съмнение често споменаваният от мене Скотус Ериугена[26]. Обаче той е бил предшестван вече от някои, които са имали собствено мислене, а не вече само вдъхновено мислене, разкрито отгоре мислене. И все повече и повече се разпространяваше това собствено мислене. 

Тази дълбока тайна, която царуваше в развитието на човечеството на Земята, беше позната в отделни, малко на брой източни мистерии. И така в тези малко на брой източни мистерии учители с основни духовни заложби, които те бяха развили, можаха да посветят ученици в тази велика тайна.

Именно в VІІІ-то и началото на ІХ-то столетие в този владетелски дворец царуваше Харун ал Рашид. Харун ал Рашид беше произлязъл от културата на арабизма, от повлияната от мохамеданизма култура. Тази тайна, за която току що говорих, беше стигнала до неговите посветени или знаещи поне до определена степен съветници. Именно защото тази тайна беше стигнала до Багдадския дворец при царуването на Харун ал Рашид, затова този дворец беше така блестящ. Всичко, което съществуваше като мъдрости, като изкуство, като дълбока религиозност на изток, се концентрира – обаче под мохамеданско оцветяване – в дворецът на Харун ал Рашид.

След това дойдоха онези гръцки учени, които трябваше да побягнат от Европа, защото гръцката философия бе изкоренена в там. Останало беше и много нещо от източната мъдрост. Всичко това се сля, сля се всичко, което тогава съществуваше като мощна мистична астрономия, като мощна архитектура пропита от вътрешна образност и като друго изкуство, също и като поезия, сля се всичко, което беше възможно като други науки и като практически занимания на живота. Всичко това се сля в двореца на Харун ал Рашид, защото този обичащ блясъка, но също така извънредно надарен в известно отношение човек за всичко организаторско събра в своя дворец онези хора, които в онези времена бяха най-големи учени, които бяха запазили много нещо от мъдростта на мистериите, които не бяха непосредствено посветени, но съхраняваха много от старата мъдрост на мистериите и живееха още живо в тази мъдрост на мистериите. 

В този блестящ сбор от мъдреци при този дворец съществуваше едно повече или по-малко съзнателно чувство за това: интелигентността на Земята, която беше слязла от Небето на Земята, трябва да бъде поставена в служба на мохамеданския духовен способ!

А сега помислете: от времето на Мохамед, от епохата на халифите насам мохамеданизмът беше пренесен от Азия през Северна Африка в Европа. Там той се разпространи чрез война. Обаче заедно с онези, които разпространиха арабизма по военен начин чак до Испания – от това беше засегната духовно Франция и цялата западна Европа – с тях дойдоха също забележителни личности. И на всички Вас са известни онези военни походи на франкските крале против маврите, против арабизма. Обаче това е външната страна, която протича в историята, а много по-голямо значение има това, как духовните течения постоянно протичат във вътрешността на развитието на човечеството. 

След това Харун ал Рашид както и неговият знаменит съветник минаха през вратата на смъртта. Но след като минаха през смъртта и се намираха в съществуването между смъртта и едно ново раждане, те преследваха по особен начин тяхната цел, да внесат арабския начин на мислене с помощта на разпространяващия се в Европа интелигентен принцип.

И от съвместното действие на тези действащи някога в двореца от Багдад индивидуалности се роди след това в Европа онова, което се разви като остарял арабизъм – повече или по-малко настрана от Християнството – обаче под влиянието на интелигентността, която се беше откъснала от Слънцето от властта на Михаел. 

Това, което стана външно-физически във войните, то бе отблъснато чрез царете на франките и другите европейци. Ние виждаме, как явяващите се с голяма ударна сила походи на арабите и разпространяваната от тях мохамеданска култура биват пресечени на запад, как те не могат да проникнат по-нататък; виждаме как мохамеданизмът изчезва за Западна Европа. Обаче като изгубваше това, което имаше като външна форма и основаваше като външна култура, по-новият арабизъм се превърна в модерната естествена наука, превърна се в това, което Амос Комениус основа за света в един педагогически смисъл. И така стана, че в ХVІІ-то столетие земната интелигентност се разпространи така да се каже окупирана от арабизма. 

Знаменателната среща на Александър Велики и Аристотел с Харун ал Рашид и неговият мъдър съветник през ІХ в.

Само с езотерични средства могат да бъдат проследени такива животи като този на Харун ал Рашид и на неговия мъдър съветник. За да се открие едно разбиране за по-късни събития в цивилизацията на Европа, извънредно важно е именно да се вземе под внимание вътрешната свързаност в начина на мислене, в начина на действие, които Харун ал Рашид и неговият съветник са имали. Харун ал Рашид и неговият съветник занесоха през вратата на смъртта един извънредно силен афинитет, един извънредно силен копнеж към Аристотел и Александър Велики, които бяха преминали в духовния свят стотици години преди тях. Те копнееха да се срещнат отново, да се срещнат действително с Александър Велики и Аристотел. И тази среща стана и че тя стана, това има извънредно голяма значение. 

Следователно Харун ал Рашид и неговият мъдър съветник се движеха известно време в свръхсетивния свят, като от този свръхсетивен свят имаха погледа насочен главно върху това, което ставаше в цивилизацията, която се намира по-далече на запад, върху онова, което се развиваше като цивилизация в Гърция и някои области, които се намират на север от днешното Черно море. Бих могъл да кажа, те гледаха надолу към тази цивилизация и между събитията, върху които падна тогава техния поглед, беше и онова, за което аз говорих в друга връзка в антропософски сказки: онова събитие, което стана в 869 година, а именно VІІІ-ят вселенски събор в Константинопол[27]

Този VІІІ-ми вселенски събор в Константинопол има голямо значение за цивилизацията на запад, защото на него бе решено, че трихотомията, възгледът, че човекът се състои от тяло, душа и дух е еретически, че трябва да се говори само за това – ако някой иска да бъде истински християнин – че човекът се състои от две същности, от тяло и душа и че душата има някои духовни качества. Ето защо в западната християнска цивилизация можеше да се долови толкова малко от една склонност към духовното, защото познанието на духа бе обявено за нещо еретическо на VІІІ-ия вселенски събор в 869 година. 

Това беше едно важно, решаващо събитие. Можем да кажем: тогава духът бе премахнат и човекът трябваше да се състои само от тяло и душа. Хората не вземат достатъчно силно под внимание едно такова решаващо, важно събитие. Обаче потресающото за наблюдателя на духовния живот, за изживяващия духовния живот е, че именно когато тук на Земята стана премахването на духа в 869 година, горе в духовния свят стана срещата на Харун ал Рашид и на неговия съветник с Александър Велики и с Аристотел, т.е. с техните души в духовния свят. 

Трябва да помислите: животът на Александър Велики и животът на Аристотел в онова въплъщение от времето на Александър Велики беше такъв, че той означаваше завършек, че той означаваше определен завършек, че така да се каже импулсът, който беше даден със старите култури, който след това се прояви от една страна в Гърция, бе обхванат от Аристотел в понятия, които като идеи дълго време господствуваха над западния свят и въобще над цивилизацията. 

Трябва да помислите, че Александър Велики, съвременник, ученик и приятел на Аристотел, разпространи с извънредно голяма сила импулса, който беше даден от Аристотел, върху голяма част от познатия по време то на Александър свят. Този импулс оказа своето въздействие чак до времето на Харун ал Рашид в Азия и дълго време имаше в Александрия един блестящ център, но същевременно повлия определящо цялата източна култура по множество скрити канали. 

С това обаче беше даден един вид завършек. В александризма и аристотелството се бяха влели и слели най-различните импулси на древната духовност. В света възникна Християнството. Стана Тайната на Голгота. То стана в едно време, когато индивидуалностите, душите на Александър и на Аристотел не бяха на Земята, а се намираха в духовния свят и там бяха в тесен вътрешен съюз с това, което се нарича господство на Михаел, чието господство на Земята също беше завършило в онова време, защото тогава господствуващият Дух на времето беше Орифиел. И след Тайната на Голгота изминаха още няколко столетия.

Онова, което Александър и Аристотел бяха основали на Земята, за което бяха вложили цялата си душа, единият с мисълта, другият с обширни интензивни владетелски сили, всичко това беше действало на Земята. Всичко това виждаха и двамата в течение на столетията от духовния свят, те го бяха следили в течение на столетията, които последваха, в които стана и Тайната на Голгота; и те следяха с поглед всичко, което стана по-нататък за разпространение учението на Тайната на Голгота. През всички онези столетия те следяха с поглед, как долу на Земята се разпространява тяхното дело, как то се разпространява също и чрез такива гении като Харун ал Рашид и неговия мъдър съветник. 

Обаче за това, което тези две индивидуалности – Александър и Аристотел – бяха, за това съществуваше изискването за нещо ново, изискването да се започне по съвършено нов начин, не да продължават това, кое то беше на Земята, а да започнат по един нов начин. Естествено чрез това се получава само един вид продължение. Старото не се премахва от света, обаче това, с което Александър и Аристотел се бяха проникнали и пропили, беше да се внесе в земната цивилизация един мощен нов импулс, Християнството да бъде внесено в света, в земната цивилизация по един особен начин. 

Тъй като тяхната Карма ги доведе отново долу на Земята, преди още да беше станало това събитие на срещата с Харун ал Рашид, те живяха всъщност като незабелязани, като непознати, рано починали личности в един важен за Антропософията ъгъл на Европа. Но въпреки техния кратък живот, те можаха през това кратко време да вникнат с погледа в европейската цивилизация, да приемат впечатленията и импулси, но без да дадат по някакъв начин импулси. Те трябваше да си запазят това за по-късни времена. 

След това те отново се върнаха в духовния свят. Те се намираха в духовния свят, когато на Земята стана това събитие в 869 година, този VІІІ-ми вселенски събор. Именно в този момент стана срещата между Александър и Аристотел от една страна, Харун ал Рашид и неговия мъдър съветник от друга страна.

И така стана тогава, че Аристотел и Александър настояваха от една страна, като казваха: това, което е било основано по-рано, то трябва да бъде насочено и влято в най-строгия смисъл на думата в господството на Михаел. Защото те знаеха, че господството на Михаел в света ще започне отново в ХІХ-то столетие. 

Нека в тази точка да се разберем добре, обични приятели! Развитието на света протича така, че винаги в течение на три до три и половина столетия един Архангел е главният регент на земната цивилизация[28]. Във времето, когато Александър Велики пренесе в Азия и Африка културата на Аристотел, в онова време, когато това разпространение на културата стана с едно силно международно чувство, господството имаше Михаел, т.е. духовният живот се управляваше чрез силата на Михаел, който принадлежи на Слънцето. Онзи, който е сменил Михаела след епохата на Александър Велики, носи името Орифиел и той принадлежи на Сатурн. След това Орифиел бива сменен от Анаел, архангелът на Венера. Онзи архангел, който е царувал в ІV-то, V-то столетие в европейската цивилизация, Захариел, принадлежи на Юпитер. След него идва Рафаел от сфера та на Меркурий в онова време, в което в основата на онова, което се развиваше като европейска цивилизация, се разцъфтяваше особено един вид медицинската култура в начина на мисленето на хората. След това към ХІІ-то столетие дойде господството на Самаел, простиращо се до ХІV-то столетие. Самаел принадлежи на сферата на Марс. Той бе сменен в ХV-то до ХVІІІ-то столетие от господството на Габриел, архангелът на сферата на Луната. И сега от 70-те години на миналото столетие господството пое отново Михаел, който принадлежи на сферата на Слънцето. Така вървят в ритъм напред господствата върху духовния живот на Земята чрез тези седем Същества от йерархията на Архангелите. Архангелите се сменят един друг.

След като господството на Михаел от времето на Александър бе последвано от това на шестте други Архангели, в края на ХІХ-то столетие отново настъпи господството на Михаел. То е царуващо в нашето време. Когато добре разбираме духовния живот, ние стоим непосредствено под импулса на Михаел. 

Така, когато стана срещата с Харун ал Рашид, Александър и Аристотел обгърнаха с поглед онова столетие от старото господство на Михаел, когато те бяха действали на Земята, те обгърнаха с поглед Тайната на Голгота, която бяха преживяли с общността на Михаел, обаче не от Земята, а от сферата на Слънцето, защото тогава господството на Михаел беше завършило. Михаел и неговите сподвижници, към които принадлежаха именно също и Александър и Аристотел, преживяха Тайната на Голгота не от гледната точка на Земята. Те не видяха, как Христос идва на Земята; видяха го, как той се сбогува със Слънцето. Обаче всичко, което те преживяха, се оформи при тях в онзи импулс.

При всичко обстоятелствата трябва да се работи с оглед на това, щото новото господство на Михаел, на което Александър и Аристотел искаха да останат верни с всички нишки на тяхната душа, щото това ново господство на Михаел да донесе не само едно дълбоко основано, а също интензивно Християнство. То трябваше да започне 1879 година и да трае три до четири столетия. Ние живеем сега в епохата на това господство на Михаел и антропософите би трябвало преди всички да разберат, що значи, да живеят в тази епоха на Михаел, на господството на Михаел. 

За това не искаше да чуе Харун ал Рашид, а също и неговият съветник. Те искаха преди всичко онези импулси, които бяха хванали силно корени в мохамеданизма, да станат всецаруващи в света. Между другите, които взеха участие в тази борба в ІХ-то следхристиянско столетие, стояха твърдо едни срещу други от едната страна Харун ал Рашид и неговият съветник, от друга страна Александър и Аристотел, т.е. индивидуалностите, които бяха живели в тези последните двама. 

Това, което се разигра там като духовна борба, то оказа своето последействие в европейската цивилизация, продължава да действа и до днес. Защото това, което става там горе, то действа върху земните събития. И именно от онази съпротива, която Харун ал Рашид и неговият съветник проявиха тогава спрямо Александър и Аристотел, се засили по определен начин импулсът, така щото от онази среща изникна действието на две течения: едното, което протича в арабизма, и другото, което пренася аристотелството и александризма в християнството чрез Импулса на господството на Михаел. 

Причинно-следствени резултати от срещата през ІХ век

Обикновено се греши напълно, когато се вярва, че онзи, който има определена духовност, се преражда със същата духовност. Трябва да се проникне по-надълбоко, да се вникне по-дълбоко в основните импулси на човешката душа, когато искаме да говорим по правилен начин за прераждания и за повтарящи се земни съществувания.

Така например имаше един папа, прословутия Григорий VІІ[29], който преди да стане папа беше живеещият в средна Европа калугер Хилдебранд. Този папа беше една силна личност, прояви интензивна дейност в католицизма и издигна папството на голяма висота в Средновековието. Той се прероди отново в ХІХ-то столетие в лицето на Ернст Хекел[30], бореца против папството. Хекел е прероденият абат Хилдебранд, папата Григорий VІІ. С това искам само да покажа, че на външната прилика на духовното състояние, а вътрешните душевни импулси са онова, което човек пренася от един земен живот в друг. 

Така също и двамата, Харун ал Рашид и неговият мъдър съветник, имаха заложбата, първо, когато военните действия на арабите преминаха през Африка в Испания, да вземат участие в тези походи на арабите подкрепяйки ги, покровителствайки ги. След това мохамеданизмът загина като външно явление, обаче тези двама духове пренесоха неговото вътрешно душевно настроение през духовния живот при тяхното преминаване между смъртта и едно ново раждане отнасяйки го в бъдещето 

Разгледайте това, което бе произведено от една страна чрез Бейкън от Верулам, който беше християнин само външно, който внесе напълно абстрактното на арабизма в европейската наука, и разгледайте онова, което Амос Комениус внесе в педагогиката като външна материална нагледност на обучението и на цялото третиране на учебния материал в обучението. Това е един елемент, който пряко няма нищо общо с Християнството. Макар и Амос Комениус да действа между Моравските братя и т.н. – това, което той пряко произведе, се осветлява от една страна чрез факта, че в един минал земен живот той е стоял към цялото развитие на човечеството така както процъфтяващата духовна култура в двореца на Харун ал Рашид. 

А от друга страна вземете онези редове написани от Бейкън, от лорд Бейкън, вземете всичко това, което действа в така наречената нагледност на Амос Комениус: вие имате в това една загадка. Нека вземем само този лорд Бейкън. Той беше обладан от истинска ярост в борбата против аристотелството. Във всички има истинска бясна ярост, от която се вижда, че тя прониква дълбоко в душата.

Духовният изследовател, който прониква с погледа духовните неща и ги осветлява, насочва поглед към Бейкън от Верулам, към Амос Комениус, проследява обратно живота, но също и в свръхсетивния свят, където човекът живее между смъртта и едно ново раждане. Ние имаме пред себе си съчиненията на Бейкън от Верулам, имаме пред себе си съчиненията на Амос Комениус, и в това, който царува в тези съчинения, във всичко намираме едно разбунтуване против аристотелството. Как може да се обясни това?! 

Трябва само да помислим: когато Бейкън слезе в своя земен живот, когато Амос Комениус слезе в своя земен живот, отново беше минало вече времето, когато също и Александър и Аристотел бяха отново въплътени на Земята в средновековната цивилизация, където от тяхна страна те вече бяха изпълнели онова, което трябваше да се направи за аристотелството, където вече съществуваше едно аристотелство различно от онова, което Бейкън, т.е. Харун ал Рашид /защото това са същите личности/ бяха развили от тяхна страна. 

А сега представете си цялото положение. Вземете онова събеседване, онзи разговор, ако мога да се изразя така, който стана в 869 година, помислете, как под това влияние в Харун ал Рашид се родиха импулси, които намират сега това, което вече е осъществено на Земята, защото Александър и Аристотел са били вече отново на Земята и защото това, което те искаха да осъществят, не бе осъществено като продължение на онова, което те са били като земни хора в предихристиянското време. Когато помислите върху това, тогава Вие ще разберете напълно душевните импулси, които се развиха при онази среща. И от обстоятелството, че сега Бейкън и Амос Комениус можаха да видят, какво беше станало от александризма и от аристотелството, Вие можете да разберете, защо в техните писания царува онзи определен тон, именно при Бейкън, но също и при Амос Комениус. 

Разрешаване на крмичните връзки чрез антропософското познание

Сега бих искал само да кажа: в Антропософията са обединени всякакъв вид личности. Също и тези личности имат своята Карма, която води в миналото, в минали времена, която се проявява по най-различни начини, когато отидем първо в миналото в онзи живот, който е бил прекаран преди земния живот и след това отидем по-нататък в миналото до минали земни съществувания. Могат да се намерят само малко хора, които идват честно в Антропософското Движение, без да са участвали с тяхната Карма в такива събития, каквито Ви описах сега. Онези, които изпитват по честен начин стремежа да дойдат в Антропософското Общество, са свързани по един или друг начин с това, което е станало, като срещите на Александър и Аристотел с Харун ал Рашид и неговия мъдър съветник, или с други подобни събития. Нещо подобно е определило Кармата, която след това се проявява така в настоящия земен живот, че се ражда стремежът в тези личности да получат духовното по начина, както то се разглежда в Антропософското Движение. 

С това обаче е свързано нещо друго. С него е свързано това, че благодарение на особената форма, която господството на Михаел приема, онези личности, които чрез тяхната Карма във връзка с господството на Михаел влизат в Антропософското Движение, ще се преродят отново към прехода от ХХ-то към ХХІ-то столетие, нарушавайки законите на прераждането – следователно ще се преродят за по-малко от едно столетие – за да доведат тогава до увенчание, до пълен израз това, което сега могат да направят в служба на Антропософията, която се развива под господството на Михаел. В интереса, който човек може да проявява към такива неща, каквито бяха изнесени днес, когато този интерес е достатъчно силен, се изразява вътрешният стремеж, той да бъде истински антропософ. Обаче именно с това че някой разбира тези неща, той приема също и себе си импулса да се яви отново на Земята след по-малко от едно столетие, за да доведе до пълнота онова, което Антропософията иска. 

Размишлявайте, обични приятели, почувствайте малкото ориентиращи думи, които свързах днес с настоящото разглеждане. При определени обстоятелства Вие ще намерите именно в тези малко думи много от това което може да Ви постави по правилен начин в Антропософското Движение, което може правилно да Ви ориентира, така че да можете да почувствате Вашата принадлежност към това Движение дълбоко свързана с Вашата Карма. 

Значение на двата цикъла под господството на архангел Михаил

Ние намираме това течение на Михаел, когато насочим поглед във времето, което непосредствено е предхождало Тайната на Голгота, върху английския запад, върху изхождащото от този английски запад течение на Артус[31], подбудено първоначално от мистериите на Хиберния[32]. Ние виждаме в една по-стара форма това течение на Михаел, когато насочим поглед върху онова, което е станало столетия преди раждането на Тайната на Голгота от северна Гърция, от Македония, чрез онова международно, космополитическо течение, свързано с името на Александър Велики, и е стояло под влиянието на онзи светоглед, който е известно под името Аристотелство.

Христос стана човек, минава през Тайната на Голгота, след което продължава да живее в сферата на Земята. Какво е положението на Слънцето? Там се намират душите, които в миналото принадлежаха към Михаел, които живееха в сферата на Михаел. Те са онези, които гледат от Слънцето, как Христос напуска Слънцето. На Земята се намират онези, които гледат идването на Христос; на Слънцето са онези, които гледат тръгването на Христос: те го виждат как той слиза към Земята. Тази е противоположността.

И това изживяват предимно онези, които в земния живот бяха взели участие в онова господство на Михаел, станало по времето на Александър Велики. Те изживяват така да се каже обратното Христово Събитие: напускането на Слънцето от Христос. Те живеят по-нататък – сега не искам да споменавам немеродавни прераждания – те живеят по-нататък и преживяват в духовния свят важната за земния свят епоха на ІХ-то следхристиянско столетие, приблизително годината 869. Защото тогава става за първи път това, за което Ви говорих: срещата на Христос със своя образ и подобие, със своя Дух-Живот, с онова, което още съществуваше като предихристиянски езически Христос.

Но тогава става също срещата между онези индивидуалности, които са били въплътени в Александър Велики и в Аристотел, с индивидуалността, която е била въплътена на Земята в Харун ал Рашид, и с онази, която е била въплътена в неговия съветник: мохамеданизираният аристотелизъм от Азия в духовното развитие в Харун ал Рашид и неговия съветник след смъртта с Александър и Аристотел след смъртта.

Обаче едно беше александринизмът и аристотелизмът, които мохамеданизмът беше приел, друго беше действителният аристотелизъм, това не бяха онези следващи по-късно учения, които бяха минали вече през хора. Аристотел и Александър бяха видели Тайната на Голгота от Слънцето. 

При тази среща в духовния свят стана великото обяснение, така да се каже онзи небесен събор между мохамеданизирания аристотелизъм и християнизирания аристотелизъм – обаче с християнизирания в духовния свят аристотелизъм. 

Така ние можем да кажем: тук в света, който като духовен свят граничи непосредствено с нашия физически земен свят, се срещнаха Александър и Аристотел с Харун ал Рашид и неговия съветник, обяснявайки се помежду си върху по-нататъшния път на християнизирането на Европа, посочвайки към онова, което трябваше да дойде в края на ХІХ-то столетие, в ХХ-то столетие, когато на земята отново ще може да бъде господството на Михаел. 

И всичко това възникна, стана като озарено от онова събитие на срещата на Христос със своя насрещен образ. Всичко това стоеше под това впечатление. Духовният живот на хората в духовния свят, който граничи непосредствено със земния свят, беше проектиран интензивно, бих могъл да кажа, открито показан. 

А долу на Земята в Константинопол се събраха на VІІІ-ия вселенски събор отците на църквата и създадоха догмата, че човекът не се състои от тяло, душа и дух, а само от тяло и душа и душата има някои духовни качества. Трихотомията – така се наричаше троичният състав на човека от тяло, душа и дух – трихотомията бе изхвърлена. Който продължаваше да вярва в нея по-нататък в Европа, беше обявен за еретик. Християнските отци в Европа избягваха при всички обстоятелства да говорят някога за трихотомията, за тяло, душа и дух на човека, а говореха само за тяло и душа. 

Това, което стана като толкова меродавно събитие в свръхсетивния свят в 869 година, така както аз Ви го описах, то хвърли своите сенки долу в света на Земята. Тъмната епоха на Кали-Юга прие в нейната тъмнина един особен импулс, докато над нея стана това, което току що Ви описах. 

Това беше действителното протичане на събитията: във физическия свят Константинопол събор, в който бе взето решението да бъде изхвърлен духът от човешкото същество; в света непосредствено граничещ с физическия един небесен събор, който стана така, когато Христос сам срещна своя насрещен образ. 

Но на небето бяха наясно: трябва да се чака докато на Земята отново може да настъпи господството на Михаел. Обаче винаги се намираха учители, които – макар и така да се каже в упадък – знаеха нещо за това, което става всъщност зад кулисите на съществуванието; винаги се намираха учители, които – макар и понякога не твърде сполучливо – знаеха да опишат в образи това, което беше духовно съдържание на света, което стои на основата на онова, което става в света непосредствено граничащ с физическия свят. И такива учители намираха понякога уши, които ги слушаха. И онези уши, които ги слушаха, принадлежаха на хора, които слушаха за Християнството по такъв начин, че във всеки случай те само тук или там чуваха по някоя откъсната дума за това, което трябва да дойде в ХХ-то столетие, след като господството на Михаел ще е започнало отново. 

Душите на тези хора, обични приятели, седят във Вашите собствени души, те бяха тогава въплътени на Земята и те бяха такива души, които говореха за идващото господство на Михаел под влиянието на такива импулси, каквито те идваха на Земята от онзи небесен събор, за който говорих. 

От такива изживявания в миналия земен живот, в първите християнски столетия – не точно в ІХ-то столетие, а преди това и по-късно – се разви стремежът, после, когато дойде на Земята господството на Михаел в края на ХІХ-то столетие, началото на ХХ-то столетие, да гледат несъзнателно към онова място, където сега действително под влиянието на господството на Михаел отново се развиваше духовен живот.

Така се посажда кармически в душите копнежът, да дойдат при онова Християнство, което трябваше да бъде разпространено под влиянието на Михаел в края на ХІХ-то, в началото на ХХ-то столетие чрез Антропософията. И това, което тези души изживяха в миналото, намира сега в тяхното прераждане своя израз, като определени души намират достъп до Антропософското Движение. 

Школата в Шартър и учението за космическото християнство

Ние видяхме, как в земния живот от края на ХVІ-то и началото на ХVІІ-то столетие прониква онова течение, което не стои в праволинейното продължение на християнството, което внася в европейското духовно развитие един чужд на християнството елемент. Но от друга страна продължават да действат, а именно сега в свръхсетивните светове, оставащите с течението на Михаил индивидуалности на Аристотел, на Александър и на всички онези, които принадлежат към тях. 

Освен това обаче сред това течение действа, отчасти в свръхсетивните светове, отчасти на самата Земя нещо чрез определени личности, които бяха във връзка с тези свръхсетивни течения през време на техния живот като индивидуалности между смъртта и едно ново раждане, които след това се преродиха като личности на Земята в течение на следващите столетия; индивидуалности, които се придържат по-малко към александризма, към аристотелизма, а повече към Платон и към всичко онова, което беше станало от платоновия възглед. 

А именно ние виждаме, как през вековете след ІХ-то столетие на Земята слизат ориентирани платонически с платоническо направление духове. И това са онези, които през Средновековието продължиха едно учение, което официалното християнство, официалният католицизъм считаше за еретическо, което обаче беше по-истинското християнско учение. Индивидуалностите, които продължиха християнския аристотелизъм, останаха отначало в духовния свят, защото според дадените възможности за развитието в ІХ-то, Х-то, ХІ-то, ХІІ-то столетие това духовно течение нямаше как истински да се свърже с останалите. Напротив, бихме искали да кажем, че в определени духовни области с особена интензивност можаха да се развиват онези, които бяха настроени повече платонически. Във все повече и повече разпространяващото се официално католически оцветено християнство ние намираме тук и там личности, които в школи продължават традицията на мистериите и осветляват християнството с тези древни традиции на мистериите. И един център, в който след това се вля всичко онова, което беше продължено като такива традиция, е духовната школа от Шартър. 

Учения, които са свързани с един вид сливане на старото предхристиянско космическо Християнство и на вътрешното християнско учение, учения, които са свързани с духовния живот и тъкане в природата и които въпреки това можаха да се свържат с Тайната на Голгота, се предаваха непрестанно на Земята във времето, когато душите, които сега се чувстват привлечени към Антропософията, бяха минали вече през вратата на смъртта, живееха в живота между смъртта и едно ново раждане, като някои от тях също слизаха на Земята въплъщавайки се.

Ние виждаме, как на Земята продължават да живеят древните учения, които още виждаха Християнството по космически начин, древните учения, които предаваха традиции свързани с древните мистерии; ние виждаме такива учения предавани чрез школата от Шартър в ХІІ-то столетие, където преподаваха такива знаменити учители като Бернардус Силвестрис[33], Аланус аб Инсулис[34] и други велики учители, които учеха в школата от Шартър. Ние виждаме как такива учения живееха и тъчаха например Брунето Латини[35]. Брунето Латини, великият учител на Данте, носеше такива учения в себе си. Ние виждаме как по този начин се предава по-нататък това, което още имаше връзка между космическото Християнство и чисто човешкото, земно Християнство, което взе все повече надмощие на Земята. 

Този беше срещуположният образ, на който отговаряше земният събор в Константинопол: че по начина, както ви разказах, непрестанно е съществувала една връзка между онова, което ставаше в духовните светове, в света непосредствено граничещ с физическия свят и самия физически свят. Съществуваше една непрестанна връзка. 

Така най-знаменитите учители от Шартър се чувстваха вдъхновени от действителния Александър и от действителния Аристотел, но също и по един превъзходен начин от Платон и от всичко онова, което от Платон и неоплатонизма се опираше на царуващата тогава в Средновековието мистика. 

Е случи се нещо много важно. Онези хора, които се събираха предимно около Михаел, които следователно бяха предимно въплътени в епохата на Александър Велики, живееха сега в духовния свят. Те гледаха долу на Земята към това, което беше християнско развитие чрез учителите от Шартър. Обаче те чакаха докато учителите от Шартър, последните, които още учеха за космическото Християнство, отиват горе в духовния свят.

И имаше определен момент, един момент в края на ХІІ-то столетие, в началото на ХІІІ-то столетие, когато се срещнаха така да се каже в свръхсетивната сфера, в свръхземната сфера, граничеща непосредствено със земната сфера, устроените повече платонически учители от Шартър с онези, които бяха минали през небесния събор в 869 година. И тогава станаха, ако мога да се изразя тривиално-земно върху този възвишен въпрос, тогава станаха един вид преговори между тези, които току-що се бяха издигнали в духовния свят идвайки от Школата в Шартър и трябваше да продължат от сега нататък тяхното развитие в духовния свят, и онези другите, които трябваше непосредствено да слязат долу на Земята, между които се намираха непосредствените индивидуалност на Александър и Аристотел, които след това се въплътиха непосредствено в ордена на Доминиканците. И в това, което днес е така криво разбрано, което би заслужавало да бъде по-дълбоко познато в неговото значение, в това, което се яви като схоластика на Земята, стана подготовката на всичко по-късно, което след това трябваше да стане в следващата епоха на Михаел. 

Сблъсък на Школата на розенкройцерите с импулса на материализма

И за да се вживеят добре в Християнството, за да стоят всецяло вътре в Християнството, се въплътиха на Земята онези, които принадлежаха на сферата на Михаел, които бяха живели в старата епоха на Александър, не бяха изпитали първите столетия на Християнството или минаха през тези столетия само в немеродавни въплъщения, те се въплътиха, за да се вживеят именно в Християнството, въплътиха се в ордена на Доминиканците или други християнски ордени, но главно в ордена на Доминиканците. След това те минаха през вратата на смъртта в духовния свят и действаха по-нататък от духовния свят. 

И тогава в ХV-то столетие – продължавайки в ХVІ-то столетие, отношенията на времето са съвършено други за духовния свят – през ХV-то столетие стана в свръхсетивния свят, проведено бе в свръхсетивния свят онова учение, което самият Михаел предаваше на своите последователи. Беше основано тогава така да се каже една духовна Школа[36], една Школа, в която самият Михаел беше Учител, една Школа, в която взеха участие съответните човешки души, които в миналото бяха вдъхновени именно от последната епоха на Михаел /по времето на Александър Велики/, след това вдъхновени чрез вживяването в Християнството по начина, който Ви описах. Всички обезплътени човешки души, които бяха последователи на Михаел, взеха участие в тази велика школа, която работи в ХІV-то, ХV-то, ХVІ-то столетие. Всички онези Същества от йерархията на Ангелите, Архангелите, Архаите, които принадлежаха към михаеловото течение, взеха участие в тази Школа. Участие взеха също многобройни елементарни същества. 

В тази Школа бе направен един поглед върху същността на съществуващите в миналото мистерии. На душите бе дадено едно точно познание върху древните мистерии. Хвърлен бе един поглед в миналото върху мистериите на Слънцето, върху мистериите на планетите. Обаче открита бе също една перспектива за бъдещето, за това, което трябваше да започне в новата епоха на Михаел, настъпващата в края на 19-то столетие, в която сега се намираме. Всичко това мина тогава през душите. Това бяха отново същите души, които в нашата епоха на Михаел се чувстваха привлечени към Антропософското Движение. 

Междувременно на Земята стана, бих могъл да кажа, последното сблъскване. Харун ал Рашид се въплъти отново, основа в това негово прераждане импулса на материализма, яви си като Бейкън от Верулам. Универсалността на Бейкън от Верулам е от Харун ал Рашид, но също и това, което живее като интелектуалност, като материализъм в Бейкън, а от Харун ал Рашид. Бейкън се яви като прероденият Харун ал Рашид. Неговият съветник измина един друг път и се яви като Амос Комениус в същата епоха. 

И така ние виждаме, че през време когато в ХІV-то, ХV-то, ХVІ-то, ХVІІ-то столетие и т.н. Християнството минаваше в свръхсетивния свят през своето по-нататъшно главно развитие в осветлението на аристотелизма, на Земята бе основан материализмът: основан в науката от Бейкън, прероденият Харун ал Рашид, основан в педагогиката, във възпитанието под влиянието на Амос Комениус преродения съветник на Харун ал Рашид. И двамата действаха заедно. 

Когато минаха през вратата на смъртта, Амос Комениус и Бейкън произведоха нещо забележително в духовния свят. Когато Бейкън от Верулам мина през вратата на смъртта, показа се, как от неговото етерно тяло чрез особения начин на мислене, който беше практикувал в своето въплъщение като Бейкън, излизаше цял един свят от идоли, от демонически идоли, които изпълваха духовния свят, за който Ви говорих, в който се проявиха последействията на онзи душевен събор между индивидуалностите на Александър Велики и на Аристотел и други, които бяха приели учението на Михаел. В този свят се разпространиха идоли. 

Работата стои така, както аз я описах в моята първа мистерийна драма, че това, което става на Земята, има мощни въздействия в духовния свят. Земният духовен способ на Бейкън произведе едно буйно объркващо въздействие в духовния свят, което разпространи цял един свят от идоли. 

И от това, което Амос Комениус беше основал на Земята всъщност като един вид материалистична педагогика, бе образувана основата, светът, сферата, мировата атмосфера за онова, което бяха идолите на Бейкън. Бих могъл да кажа: Бейкън достави идолите и това, което принадлежеше към идолите на други царства, него им достави Амос Комениус чрез онова, което беше станало на Земята. Защото както ние хората имаме около нас минералното царство, растителното царство, така сега тези идоли на Бейкън имаха около тях другите царства, от които се нуждаеха. 

И на борбата против всичко това, на борбата против тези демонически идоли трябваше да се посветят сега индивидуалностите, които някога бяха на Земята под ръководството на Александър Велики и на Аристотел. Това се разигра до момента, когато на Земята стана френската революция. 

Онези идоли, които не можаха да бъдат победени, онези демони, идолни демони, които се изплъзнаха от борбата против тях, слязоха долу на Земята и вдъхновяваха това, което беше материализмът на ХІХ-то столетие, с всичко, което го последва. Тези са вдъхновители на материализма на ХІХ-то столетие. 

Душите, които бяха останали назад, които бяха изпитали ученията на Михаел под сътрудничеството на индивидуалностите на Аристотел и на Александър, отново се преродиха на Земята с импулсите, които описах, в края на ХІХ-то столетие и началото на ХХ-то столетие. Тази е Кармата на онези, които идват честно, вътрешно искрено в Антропософското Движение. И ние отново познаваме много от тези души в онези, които идват в Антропософското Движение. 

Това е нещо потресающо, когато го описваме така, както то стои в непосредствения заден план на онова, което става външно в настоящето. Обаче то е нещо, което трябва да бъде внедрено под влиянието на Коледния Импулс от Гьотеанума в душите, в сърцата на онези, които се наричат антропософи. Това ще им даде сила да работят по-нататък; защото онези, които днес са антропософи, които са антропософи в честния, истинския смисъл, ще изпитат един силен стремеж, да слязат отново скоро на Земята. И в пророчеството на Михаел ние виждаме, предвиждаме, как множество антропософски души ще дойдат отново на Земята в края на ХХ-ия век, за да доведат до увеличение това, което днес трябва да бъде основано с мощна сила като Антропософско Движение. 

За хода на историята от езотерична гледна точка

Ние разбираме само една много малка част от хода на историята на човечеството и на нашия собствен живот, когато го разглеждаме само по неговата външна страна, по онази негова външна страна, която обхващаме с поглед, когато вземем на помощ това, което става в нашия живот между раждането и смъртта. И невъзможно е да обгърнем с поглед вътрешните мотиви на историята и на живота, когато този поглед не е насочен върху онова, което като духовна същност стои в основата на външните физически събития. Описва се историята на света и в тази история на света също и събитията, които стават във физическия свят, и се казва, че тази история представя причини и следствия. Пристъпва се към събитията от второто десетилетие на ХХ-ти век, като тези събития се представят като следствия на събитията от първото десетилетие и т. н. Но колко много илюзия е възможна при този подход! Това е така, като че бихме гледали течаща вода, която произвежда вълни и бихме приемали всяка една вълна като следствие на предхождащата я; докато отдолу проникват силите, които произвеждат вълните. Така е. Онова, което става на определено място в историческото събитие или изобщо в човешкия живот, то се формира от духовния свят и по отношение на тези събития ние можем да говорим за причини и следствия само до много малка степен. 

Бих искал сега с няколко примера да ви покажа, как трябва да включим в тези събития духовните процеси, за да получим един действителен образ на това, което стои в основата на събитията. В духовно отношение настоящото време е свързано с това, което в духовния живот можем да наречем господство на Михаил. Обаче това господство на Михаил е отново свързано с онова, което в най-дълбокия смисъл също иска и антропософското движение, а именно с това, което то трябва да извършва. Така че със събитията, за които ще говоря, е свързана също съдбата, кармата на Антропософското общество и с това кармата на по-голяма част от отделните личности, които се намират в това Антропософско общество, както ще видим това следващия път. Отделни неща от това, което ще засегна тази вечер, са вече известни на мнозина от вас от лекциите, които изнесох досега. Но днес бих искал от една определена гледна точка да разгледам познати и непознати неща. 

Ние виждаме, мои мили приятели, как от Тайната на Голгота насам през образования свят протича едно християнско развитие. И аз често съм описвал по-рано, какъв облик е приело това християнско развитие в редуващите се столетия. Но не може да се отрече, че в това християнско развитие е било замесено и нещо друго. Защото ако не беше така, нашата днешна култура не би могла да бъде така силно проникната от материализма. 

Не може да се отрече, че за този материализъм силно са допринесли и християнските вероизповедания, но това не произхожда от християнските импулси, а от други импулси, които са се влели именно в християнското развитие от друга страна. 

Ако вземем определено време, например VІІІ-то и началото на ІХ-то столетие, ние ще видим, как една такава личност като Карл Велики е разнесъл християнството навсякъде между живеещите в онова време в Европа нехристиянски хора, по един начин, с който ние не можем да бъдем съгласни въз основа на нашите хуманитарни понятия. Обаче между тези нехристиянски хора особено изпъкват много от онези, които са били повлияни от онези течения, които са дошли от Азия през Северна Америка в Европа и които изхождат от арабизма, от мохамеданството.

Ние трябва да схващаме мохамеданството в по-широк смисъл на думата. Повече от половин хилядолетие след Тайната на Голгота ние виждаме от арабизма да се раждат в мохамеданството всички стари светогледни елементи на арабизма, много неща, които са свързани с това, много неща именно от една богата, но изградена по нехристиянски начин ученост. Ние виждаме, как тази ученост се разпространява чрез ударни военни походи от Азия през Северна Африка към Западна и Южна Европа. Ние виждаме, как това течение постепенно пресъхва повече за външния свят, но то не пресъхва вътре в развитието на духовния живот. Когато вече пресъхва повече външният начин на разпространение на арабизма в Европа, ние виждаме – и тук имаме един от случаите, където от външната история сега трябва да погледнем към духовните основи, – как арабизмът се разпространява по един вътрешен начин. И при последното разглеждане на кармата, което направих тук, аз ви казах, че когато разглеждаме редуващите се земни съществувания на отделните хора, ние не можем да направим никакви изводи от външното, от външното положение, как е бил изграден един минал земен живот, понеже се касае за много по-вътрешни импулси.

Така също и при историческите личности се касае за много по-вътрешни импулси. И ние виждаме резултатите от минали културни епохи, пренесени в по-късните епохи от личности, от самите хора, но при това пренасяне ние ги виждаме изменени, така че в новата форма както те са били пренесени от дадена личност в едно ново въплъщение не можем да ги разпознаем отново, само като разглеждаме външното. И така ние искаме да обгърнем с поглед едно такова вътрешно течение. 

В същото време, когато Карл Велики разпространяваше християнството – бихме искали да кажем, по един примитивен начин свързан с тогавашното примитивно образование в Европа, – в същото това време отвъд на Изток живееше една личност, която в сравнение с Карл Велики беше на много по-високо културно равнище, Харун ал Рашид. Харун ал Рашид събра в своя дворец в Предна Азия най-значителните духовни величия на своето време. И дворецът на Харун ал Рашид беше изпълнен с блясък, така че самият Карл Велики е говорил с уважение за него. Ние виждаме, как архитектурата, поезията, астрономията, географията, историята, антропологията по един блестящ начин са застъпени от най-блестящите личности, които носеха в себе си още много от древната наука на посвещението. 

Ние виждаме, как една друга личност, една личност, която носеше в себе си именно елементите на едно древно посвещение, се беше присъединила към Харун ал Рашид, който сам беше един организаторски дух от голям стил и от своя двор е искал да направи, бих казал, една универсална академия, където действаха съвместно в едно велико органическо цяло отделните членове на всичко, което тогава е съществувало на Изток като изкуство и култура. Ние виждаме на страната на Харун ал Рашид една друга личност, една личност, която носеше в себе си елементите на едно старо посвещение. 

Не е така, че един човек, който в минало въплъщение е бил посветен, трябва да се появи в следващото въплъщение също като посветен. Даже във връзка с някои неща, които бяха изнесени в тази лекции, вие можете да повдигнете въпроса: – Да, древни посветени е имало, но къде са отишли те сега? Къде се намират те днес? Къде бяха те в последните столетия? – Те са били наистина тук, но трябва да се има предвид, че онзи, който в един минал земен живот е бил посветен, при едно свое ново въплъщение трябва преди всичко да използва едно външно тяло, което може да му даде именно епохата. По-новото развитие на човечеството не дава вътрешно гъвкави тела, гъвкави и меки, за да може в тях непосредствено да проникне онова, което е живяло в едно минало въплъщение на индивидуалността. И тогава посветените получават други задачи, при които в ударната сила на импулсите несъзнателно действа онова, което е съществувало в миналото при посвещението, но не се явява във формата на инициирано действие. 

Така в двореца на Харун ал Рашид като втори организатор живееше един съветник, който също беше притежател на извънредно дълбоки разбирания – но при тогавашното въплъщение нямаше разбирането на посветените, – който направи възможно най-големите услуги на Харун ал Рашид. 

Тези две личности, Харун ал Рашид и неговият съветник, минаха през вратата на смъртта. И след като стигнаха там горе в духовното царство, те видяха, така да се каже, още последните фази на разпространението на арабизма далеч навътре в Европа от една страна през Африка в Испания, от друга страна също и в Средна Европа. И двамата бяха големи сили и през време на своя земен живот Харун ал Рашид беше направил доста неща за разпространението на арабизма във физическия свят. 

Този арабизъм беше приел една особена форма при двора на Харун ал Рашид: Формата, която беше произлязла от някои други форми, които познанието и изкуството бяха отдавна приели отвъд в Азия. Последната голяма вълна на развитието в посока към Азия беше излязла от миналата епоха на Михаил като онова, което гръцкият духовен живот, гръцката духовност, гръцкото художествено чувство беше създало и което беше резюмирано от съвместното действие на Аристотел и Александър Велики, и като цвят на гръцкия духовен живот, то беше пренесено по един необикновен енергичен, но също и образцов начин за разпространение на духовното чрез завоевателните походи на Александър Велики в Азия и в Африка. То беше проникнато от възгледите, от начина на мислене и чувстване, който научно се изрази в аристотелизма в Предна Азия и в Африка. И с това съобразно с убежденията въобще бе изграден арабизмът и ориентализмът с онези импулси, които беше приела Гърция на Аристотел и които след това намериха такова блестящо разпространение чрез завоеванията и изграждането на културни центрове от Александър Велики. 

Когато насочим поглед няколко столетия преди Тайната на Голгота до походите на Александър Велики, до разпространението на онова богатство от мъдрост, за която току-що споменах, чрез Александър Велики, ние виждаме отвъд в Азия през целите столетия чак до Харун ал Рашид, който живя през VІІІ-то следхристиянско столетие, разбирането, възприемчивостта за гръцкия духовен живот във формата, която Аристотел му беше дал. Но то прие своеобразни форми. Въпреки че в двореца на Харун ал Рашид това живееше одухотворено, величествено внушително, проникнато от арабизма, въпреки че беше подържано от Харун ал Рашид, от неговия съветник и от другите, които се намираха там и даже беше проникнато от древната източна мъдрост на посвещението, все пак това, което живееше като аристотелизъм в двора на Харун ал Рашид, не беше истинското, което беше развито от Аристотел и Александър Велики. То беше приело форми, които малко искаха да знаят за християнството. 

И така там отвъд в Азия ние имаме блестящо развиван и подържан под покровителството на Харун ал Рашид и на неговия съветник един аристотелизъм, един александризъм, който представляваше вреден за християнството полюс, който беше приел една духовна форма, а именно формата на един пантеизъм, която никога не можеше да се съедини с християнството, не можеше да се съедини с християнството чрез неговата вътрешна есенция. 

С такава нагласа на древен духовен живот, която не искаше да се влее в християнството, минаха през вратата на смъртта Харун ал Рашид и неговият съветник. Всичките им усилия, целият им копнеж, всичките им сили, след като бяха минали през вратата на смъртта бяха насочени към това, от духовния свят да се намесят в историческото развитие, да се намесят, така да се каже, като продължение в онова, което беше станало като разпространение на духовния живот на арабизма – по-рано през военните походи и т. н. – от Азия в Европа. 

След тяхната смърт от духовния свят те изпращаха долу на Земята духовните лъчи, които искаха да проникнат с арабизма духовния живот на Европа. 

И така ние виждаме, как единият, Харун ал Рашид, минава през следното развитие след неговата смърт: От Предна Азия, през Южна Европа, през Испания той следи от духовния свят това, което става за разпространението на арабизма и го продължава. Другият, който живее в духовния свят, съответно наблюдава и съизживява по определен начин това, което е долу във физическия свят; той поема, така да се каже, в духовния свят един път, едно течение, който в неговата проекция на Земята би се простряло северно от Черно море към Средна Европа. 

Така ние насочваме нашият поглед нагоре към тези индивидуалности, така да се каже, в духовни пътувания, които се проектират долу на Земята по току-що посочения начин. Вие знаете вече от историята, как аристотелизмът, как легендите за Александър Велики са се влели и разпространили в християнството. В ІХ-и, Х-и, ХІ-и, ХІІ-и, ХІІІ-и век една от най-популярните теми, за която се разказваше навсякъде в Европа, беше темата, която беше свързана с Александър Велики. И ние имаме чудесното съчинение на свещеника Лампрехт, „Песента на Александър“[37], която обаче навсякъде свързва делата на Александър с духовния свят. Описват се възпитанието и животът на Александър, неговите походи в Азия. Обаче навсякъде се изтъква онова, което живее духовно в този земен живот на Александър. С всеки земен живот е свързано нещо духовно, само че обикновеното съзнание не вижда това. В това разработване на материала в Средновековието се съдържаше всичко това. И така аристотелизмът се разпространява чак до схоластиката, навсякъде аристотелски понятия. Но то е само другият полюс – отвъд в Азия арабската форма, тук в Европа християнската форма; „Песента за Александър“ проникната напълно от християнското разбиране, аристотелизмът в Европа напълно в християнска форма. 

Става даже нещо твърде забележително, твърде странно, че християнските църковни учители, въоръжени в тяхната душа с аристотелизма, водят борба против онези, които бяха принесли от Азия в Испания другия аристотелизъм и разпространиха там едно нехристиянско учение. И върху картините, които са били нарисувани по-късно, ние навсякъде виждаме, бих искал да кажа, аристотелизмът водещ борба с християнските църковни отци, а от своя страна църковните отци, държейки в ръка това, което имаха от аристотелизма, от Аристотел, тъпчат с краката си Аверое и другите, които също застъпват онзи аристотелизъм, който беше проникнал чрез Александър в Европа, но по свой начин. 

Тези неща се разиграват външно. Но основавайки се на духовното изследване, ние можем да кажем: – Харун ал Рашид и неговият съветник продължаваха да живеят по посочения начин, след като бяха минали през вратата на смъртта. Така продължаваха да живеят също и Александър и Аристотел. Самите те обаче, действителните индивидуалности, които веднъж само за кратко се бяха родили в първите християнски столетия – даже в една интересна от антропософска гледна точка област, – но след това отново се върнаха в духовния свят и се намираха в този духовен свят едновременно когато Харун ал Рашид и неговият съветник бяха вече напуснали от известно време физическото поле. Аристотел и Александър следваха други пътища. Техните истински индивидуалности вървяха с християнското развитие, отидоха към Запад с християнското развитие. 

А сега в ІХ-то столетие стана нещо извънредно важно, нещо пълно със значение. Онова, което сега от духовния свят е меродавно за това, което става духовно в Европа, съвпада в свръхсетивните светове с едно събитие, в което не можем лесно да го разпознаем отново, – но то съвпада с това събитие. А именно в 869 година в духовния свят става нещо от извънредно голямо значение. Там горе става нещо извънредно важно. Долу на Земята се провежда вселенският събор в Константинопол, в който догматически се обявява, че когато някой иска да бъде християнин, той не бива да казва, че човекът се състои от тяло, душа и дух. Трихотомията, както я наричаха, бе обявена за нещо еретическо. 

По-рано аз често казвах: – На този събор от 869 година духът беше премахнат; в бъдеще хората трябва да казват, че човекът се състои от тяло и душа, и че душата само има някои духовни качества. Това, което стана по този начин долу на Земята в Константинопол, беше една земна проекция, едно земно отражение, в което обаче не може да бъде отново разпознато онова, чиято проекция е то. То беше проекция на едно духовно, но извънредно важно за европейската духовна история събитие, което без съмнение трая много години, което обаче все пак може да бъде, така да се каже, поставено в този момент. 

В това ІХ-то столетие беше дошло вече онова време, в което за европейското човечество и за неговия духовен живот беше напълно забравено това, което в първите християнски столетия беше още напълно познато за истинските християни: Че Христос беше едно същество, което по-рано обитаваше Слънцето, че по-рано неговият живот беше свързан със Слънцето, че този Христос се беше въплътил в тялото на Исус от Назарет, както това бе описано някога тук. Христос, слънчевото същество свързано с космическия свят чрез неговото обиталище на Слънцето преди Тайната на Голгота и не само слънчево същество, а съществото, което беше свързано с всичко, което планетарно е свързано със Слънцето: Това беше нещо познато на първите християни. Но този космически произход на Христовия импулс беше изгубен за хората в ІХ-то столетие. Величието на Христовия импулс беше, така да се каже, изхвърлено. Хората все повече и повече стигнаха до това, което наричаха чисто човешко, т. е. което става само на физическото поле. Евангелията се вземаха и не се обясняваше това, което сочеше към Космоса, а като земен епос се разказваше това, което беше съдържание на Евангелията. 

Личностите, които минаха през вратата на смъртта, които познаваха добре това християнство преди Тайната на Голгота, се срещнаха през времето, когато се провеждаше осмият вселенски събор в Константинопол, и проведоха, бих искал да кажа, един вид небесен събор, който стана едновременно със земния. На този небесен събор се срещнаха Аристотел, Александър Велики, Харун ал Рашид, неговият съветник и някои принадлежащи на самия кръг на Артуровата кръгла маса. 

Там искащите да действат в смисъла на християнството Аристотел и Александър положиха големи усилия, за да победят арабизма, който живееше в индивидуалностите на Харун ал Рашид и на другите. Обаче усилията не се увенчаха с успех. Горепосочените индивидуалности не се подадоха на техните увещания. Получи се обаче другото: Древното космическо християнство проникна още по-дълбоко в хората произхождащи от кръглата маса на Артур, отколкото това ставаше по-рано на Земята в по-суровото поведение на артуровите рицари. И при този събор в свръхсетивния свят, при съдействието на Михаил, Александър и Аристотел взеха, така да се каже, решение по отношение на това, което ще стане в бъдеще и което предвиждаше, как духовният живот в Европа трябва да получи нови импулси в смисъла на един християнизиран александризъм, на един християнизиран аристотелизъм. 

Харун ал Рашид и неговият съветник останаха при своите стари разбирания. И да се проследи това, което стана чрез този, ако мога така да кажа, свръхсетивен събор, да се проследят последействията на този събор по-нататък в европейската духовна история, това има най-голямо значение. Защото когато насочим поглед върху по-нататъшното развитие на духовния живот, ние намираме Харун ал Рашид, този чудесен организатор, този велик дух от времето на Карл Велики, отново прероден на Земята. И той се явява отново по-късно сред християнството, но пренесъл през живота между смъртта и едно ново раждане своя арабизъм. Във външната конфигурация, която се прояви тогава във физическия свят, не е нужно, онова, което една такава личност проявява, да бъде подобно на арабския елемент. То се облича в новите форми, но въпреки всичко в тези форми все пак си остава старото – мохамеданство, арабизъм. 

Това се прояви действащо в европейския духовен живот, когато Харун ал Рашид се прероди в лицето на Бейкън от Варулам. И същото нещо се прояви по един друг начин, даже проникнато по един странен начин с християнството, когато неговият съветник се прероди в Средна Европа и проведе широка дейност в Европа; този съветник се прероди в лицето на Амос Комениус. Много неща в европейския духовен живот се случиха като следствие на това, което преродените духове от двора на Харун ал Рашид основаха в тези свои нови човешки форми в Европа. 

И ние виждаме, как насреща действа онова, което първо се подготвя, след това действително става, но става по-късно. Защото онова, което се разви по-късно от Бейкън от Верулам, от Амос Комениус, по-рано продължително време беше действало от духовния свят на Земята, защото беше получило особено интензивни форми чрез този свръхсетивен събор в 869 година. 

Срещу него сега действа другият полюс, полюсът, който бяха приели за християнството александризмът и аристотелизмът. Това се изрази първо в най-разнообразните явления, които се получиха на отделни места, в отделни центрове, където се развиваше християнският духовен живот. Такъв един център беше така наречената школа от Шартър, за която аз вече често говорих пред някои от присъстващите тук, обаче не пред всички вас.

Школата от Шартър, която разцъфтя именно вХІІ-то столетие, съдържаше един величествен духовен елемент. Силвестър от Шартър, Аланус аб Инсулис, други духове, които се намираха в някакво отношение с школата от Шартър или както Аланус аб Инсулис или Силвестър обучаваха в нея, носеха в себе си много от древната мъдрост на посвещението, макар и те самите да не могат в истинския смисъл на думата да бъдат наречени напълно посветени. Книгите, които произхождат от тях, изглеждат като каталози от думи. Но онова, което тогава хората искаха да дадат на пълния живот, не беше възможно да бъде предадено в книги по друг начин, освен като реторика, като един вид каталог от думи. Обаче който разбира да чете, той точно в тези книги чете онова, което великите учители от Шартър са преподавали на многобройни ученици по един блестящ, чудесно духовно проникнат начин. 

Там над европейския духовен живот действително блестеше една духовна звезда в тази школа от Шартър, онзи център, където и днес още се намират архитектонично чудесно изградените катедрали, които показват в една фина форма произведението на вековете. 

Ползата от истинското разглеждане на историята

Видите ли, обични приятели, истинското разглеждане на историята води от Земята на небето. Трябва да се вземат под внимание събитията, които могат да се разкрият само в свръхсетивния свят. Ако искате да разберете Бейкън от Верулам, ако искате да разберете Амос Комениус, Вие трябва да ги проследите в миналото първо до онова, което те са били по-рано на Земята, следователно трябва да проследите в миналото разпространения чрез схоластиката аристотелизъм до онова събеседване, което стана около 869 година, по времето на VІІІ-ия вселенски събор, да проследите нещата дотам, където Харун ал Рашид и неговият мъдър съветник развиваха аристотелството и александризма, който можеше именно да бъде развиван едва в това действане на свръхсетивния свят във физическия сетивен свят, в него става разбираемо това, което става в земния живот.

Това е, което бих искал да изложа пред Вас, за да насоча вниманието Ви върху това, как фактически проследяването на повтарящите се земни съществувания може да направи разбираемо това, което се проявява в такива личности на Земята.

Времето е твърде напреднало, за да можем още днес да разгледаме и други неща в тази област, и аз ще изкажа само с малко думи това, което трябва да закръгли и приключи разглежданията. 

Когато разглеждаме напредъка на цивилизацията на човечеството по начина, както вече сторихме това, ние намираме, че в християнското развитие се е промъкнало чрез такива индивидуалности, като тези на Харун ал Рашид и на този, който по-късно стана Амос Комениус, нещо, което не иска да израсне в Християнството, което силно клони към арабизма. Така в нашето настояще време ние имаме от една страна, бих могъл да кажа, праволинейният ход напред на Християнството, а от друга страна проникващ в него арабизъм, особено обаче в абстрактната наука. 

Това, което бих искал особено да сложа на сърцето Ви, е следното: когато проследим тези две течения, ние сме принудени, когато провеждаме духовни разглеждания, да насочим поглед нагоре към всякакви събития, които са станали също и в духовния свят, като например към нещо подобно на срещата на Аристотел и Александър с Харун ал Рашид и неговия мъдър съветник. По този начин са станали много неща, които след това са се превърнали в импулс за разпространението на истинското Християнство, от друга страна отново за развитието на пречки, на съпротивления за това истинско Християнство. Обаче благодарение на това, че в свръхсетивния свят развитието на Михаел е поело онзи ход, който аз Ви описах, явява се една мощна перспектива за бъдещето, Християнството да получи неговата истинска форма под знака на Михаеловия импулс. Защото под знака на Михаловите импулси са били проведени в свръхсетивния свят също обясненията с други течения. 

Така, мои мили приятели, историческото разглеждане става всъщност реалност. Защото каквото от дадена епоха на световната история преминава в друга епоха, не се изразява с абстрактни понятия, а самите човешки души пренасят онова, което се случва. Ние разбираме, как в следващите епохи се поражда това, което се развива от предишни епохи, когато проследим, как душите се развиват от една епоха в друга. Ние навсякъде сериозно трябва да разграничим това, което се нарича Мая от вътрешната действителност. Също и историята е Мая, привидност, когато се разглежда само отвън. Тя се разбира, едва когато се премине от Мая, от илюзията към истината.

В бъдеще историческите разглеждания трябва да се свързват с целия човек, трябва да направят видимо, как от една земна епоха в друга самият човек пренася онова, което живее като импулси в историята, в историческото развитие.

Светогледите в най-младата епоха на развитието на мисълта

Да сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на „първия Двигател“ на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някак си заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят. В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.

В по-новото развитие на светогледите проличава по разнообразен начин, как Азът търси пътища, за да изживее в себе си своята действителност. Това, което Францис Бейкън от Верулам изразява, носи същия отпечатък, макар и това да не изпъква на пръв поглед при разглеждане на неговите стремежи в областта  на светогледа. Бейкън от Верулам изисква, изследването на мировите явления да започне със свободно от предразсъдъци наблюдение; след това трябва да се търси да бъде отделено същественото от несъщественото на едно явление, за да се получи по този начин една представа за това, какво се крие зад дадено нещо или зад даден процес.

Той счита, че до негово време хората първо са образували мислите и след това са насочвали представите върху отделните неща и процеси според тези мисли. Той си представял, че мислите не могат да се вземат от самите неща. Бейкън от Верулам искаше да противопостави на този /дедуктивен/ метод своя друг /индуктивен/ метод. Понятията трябва да бъдат образувани при нещата. Ние виждаме, така мисли той, как един предмет е консумиран от огъня; наблюдаваме, как един друг предмет се отнася към огъня и след това наблюдаваме същото нещо при много предмети. Така ние получаваме накрая една обща представа, как нещата се проявяват по отношение на огъня. Понеже по-рано хората не са изследвали по този начин, така счита Бейкън, ставало е така, че в човешкото мислене царуват толкова много идоли вместо истински идеи върху нещата.

Гьоте казва знаменателни думи върху този начин на мислене на Бейкън от Верулам:

„Бейкън прилича на човек, който добре разбира неправилността, недостатъците, полусрутеността на една стара постройка и знае да изясни това на обитателите. Той ги съветва да напуснат тази сграда, да изоставят земята, материалите и всички принадлежности, да търсят друго място за строеж и да издигнат една нова сграда. Той е отличен говорител и убедител; той раздрусва някои стени, те се срутват и обитателите са принудени отчасти да напуснат жилището. Той посочва нови места; хората започват да изравняват и все пак навсякъде е твърде тясно. Той предлага нови чертежи, нови планове, но те са неясни, непривлекателни. Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света. Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието“.Гьоте казва това в своята „История на теорията на цветовете“, там, където говори за Бейкън[38].

В една следваща глава върху Галилей той казва:

„Ако чрез разсейващия метод на Бейкън естествената наука се явява завинаги разкъсана, то Галилей веднага я събра отново; той доведе природоучението отново в човека и показа още от ранна младост, че за гения един случай струва колкото хиляда, като разви от колебаещата се църковна лампа учението за махалото и за падането на телата. В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на основата на явленията. И едно такова съзиране е плодотворно до безкрайност“.

По този начин Гьоте обръща остро вниманието върху това, което е характерно за Бейкън. Този последният иска да намери за науката един сигурен път. Защото чрез това, се надява той, човекът ще намери своето сигурно отношение към света. Бейкън чувства, че новото време не може вече да върви по пътя на Аристотел. Обаче той не знае, че в различните епохи в човека действат властващо различни душевни сили. Той отбелязва само, че той, Бейкън, трябва да отхвърли Аристотел. И върши това със страст. Така щото относно това Гьоте употребява думите:

„Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас. Бейкън не разбира, че самият той иска да постигне същото, което Платон и Аристотел са постигнали, и че на същата цел той трябва да си послужи с други средства, защото средствата на древността не могат вече да бъдат такива на новото време. Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда плодотворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква. Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем безплоден, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед. Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност? В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата. И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления. Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления.

Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план. Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година. При него е важна изходната точка на неговия стремеж към един светоглед. Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата. Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него „Аза“, който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля. Следователно каквото и да е положението по отношение на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм.

Нека сравним само състоянието на мисленето върху природата, както то се ражда чрез Коперник, Галилей, Кеплер с това, което го е предхождало. На този естественонаучен начин на образуване на представите отговаря настроението на човешката душа в началото на по-новата епоха на ХVІ-тото столетие. От сега нататък на природата се гледа така, че сетивното наблюдение над нея става единственият свидетел. Бейкън е едната, Галилей другата личност, при които това изпъква ясно. Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа. От образа на природата постепенно изчезва все повече това, което се чувства само като едно произведение на себесъзнанието. Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст.

(Текстът е съчетание от 12 лекции на Рудолф Щайнер от цикъла „Кармични отношения“, изнесени през 1924 г.)

 


[1] Тарик ибн Зиад

[2] Гебел или Джебел Ал Тарик, буквално Планината на Ал Тарик

[3] Хару́н ал-Раши́д или Хару́н ар-Раши́д – тоест Харун Справедливия е 5-ят и най-известен халиф от династията на Абасидите. Управлява в периода от 14 септември 786 до 809 г.

[4] Халиф Ал Мамун (813–833 г.)

[5] Пиер-Симон Лаплас (1749-1827) е френски математик, астроном и физик, с основни приноси в областта на диференциалните уравнения (уравнение на Лаплас), на теорията на вероятностите (трансформация на Лаплас) и небесната механика (устойчивост на Слънчевата система).

[6] Карл Велики е от фамилията на Каролингите и от 9 октомври 768 г. е крал на Франкското кралство, а от 25 декември 800 г. римски император до 814 г.

[7] Айнхард (ок. 768-840) е франкски историк, добре образован за времето си. Получава образованието си във Фулденския манастир. Благодарение на способностите си е привлечен в двора на Карл Велики, като става близък негов приятел и член на придворния кръжок за книжовна дейност, т.нар. Академия.

[8] Медина ал-мунауара или само Медина е вторият свещен град на исляма след Мек, който се намира в Западна Саудитска Арабия.

[9] Дамаск е днешната столица на Сирия. Той е най-старата съществуваща столица в света.

[10] Вулфила също познат като Улфила или Урфила (на гръцки: Ουλφίλας, Ουρφίλας, на латински: Ulfila, Gulfila; ок. 310/311; † 383), гот или половин гот, е първи епископ на тервингите (вестготите), създател на готската азбука и превел Библията от гръцки на готски език.

[11] Карл Мартел (на латински: Carolus Martellus, Карл Чука) е франкски държавник, роден около 686/688 в Ерстал, Валония, Белгия. Той е дядо на Карл Велики.

[12] Френсис Бейкън (1561-1626) е английски философ, юрист, политик и писател. Трудовете му установяват и популяризират индуктивната логика (т.е. от частното към общото).

[13] Ян Амос Коменски (1592-1670) е чешки религиозен деец, мислител, общественик, родоначалник на съвременната педагогика. Той е последният епископ на Моравските братя и като такъв прави най-добрият превод на Библията, който и до днес е актуален – т.нар. Кралицка Библия.

[14] В записките на дневника си „Воплите на Илия“ Коменски определено твърди, че се увлича от пансофските  идеи на розенкройцерите и някои произведения на приятеля си Й. В. Андрее. Розенкройцерите приемат в употреба понятието „пансофия“ и му предават мистичен смисъл – тайнствено обновяващо и обединяващо ключово значение. Литературата на Розенкройцеровото общество носи типични названия: „Врата на премъдростта“, „Крепост на знанието“, „Училище на вселената“, „Благ микро-макрокосмикон“, „Всеобщо триединство“ и пр. В 1620 г. професорът по математика Даниел Швендтер под псевдонима Теофил Швейгхарст, приел идеята на Rosenkreutz, публикува в Марбург книга в три части: „Главното дело“ – богословие , богопознание, „Странично дело“ – себепознание и „Пансофски конкорданс“ – под девиза „Всичко от Единното, всичко към Единното“. Този девиз се среща и у други пансофи. През 1628 г. Якоб Бьом пише „Пансофско тайнство“, а през 1633 г. лекарят от Росток Петер Лауренберг издава книга под заглавие „Пансофия или философско възпитание“. През 1641 г. Т. Харисън представя на английския парламент план и метод за написване на пансофия, която ще обхване извадки от 60 000 автори.

[15] Моравски (Чешки, Бохемски) братя са религиозно движение на духовни приемници на Ян Хус и хусити, вдъхновено от проповедите на помешчика Петър Хелчицки за справедливост и равенство по образеца на раннохристиянския живот. Първите чешкобратски общини (около 500) са обединяват през 1457 год. под названието „Братско единение“ под лидерството на францисканския монах Грегор в гр. Кунвалд. Наричат се и „братя на Христовия закон“.

[16] „Алхимичната сватба на Християн Розенкройц“

[17] Allegemeine und General Reformation, der gantzen weiten Welt (букв. „Всеобщя и пълна Реформация на целия обширен свят“).

[18] Йохан Валентин Андрее (1586 – 1654)

[19] В исторически план е известно познанството и влиянието на и Андрее над Коменски.

[20] Яков (Яков) Балде (Jakob Balde; 1604-1668) – немски новолатински поет от ХVІІ в., йезуит, придворен свещеник в Мюнхен.

[21] Леополд Ранке, 1795-1886. «Римските папи, тяхната църква и държава през 16-то и 17-то столетие», 3 тома, Берлин 1834-1836.

[22] Фридрих Кристоф Шлосер, 1776-1861, професор по история в Хайделберг.

[23] Тридесетгодишната война (1618 – 1648 г.) е един от най-пагубните конфликти в европейската история.

[24] Епохата около V-ІV в. пр. н.е. през времето на Аристотел и Александър Македонски.

[25] Ша̀ртър  е град във Франция, разположен на 96 км от Париж в централна Франция. Школата в Шартър е философска школа със световно значение, чийто разцвет настъпва през XI-XII век.  Там се преподава математика, право, логика и медицина . Философската ориентация е неоплатонизмът. Школата синтезира учението на Платон, представено в неговия диалог „Тимей“ , както и логиката, физиката и психологията на Аристотел .

[26] Джон Скот Ериугена (John Scottus Eriugena, също Йоан Скот Ериугена, Johannes Scotus Eriugena) (ок. 800/810 – 877) е ирландски философ и теолог, неоплатоник.

[27] Познат още и като Четвърти константинополски събор. Този събор е свикан през 869 г. по инициатива на император Василий I Македонец и римския папа Адриан II. Съборът осъжда Фотий, сваля го от поста на патриарх и обявява за еретично учението за „трихотомии“: че човек се състои не от тяло, душа и дух, а само от тяло и душа. Но много от епископите от източните части на Византия (Анатолия), не признават това решение на събора и свикват през 879 г. алтернативно събрание в Константинопол, което възстановява Фотий.

[28] Архангели, господари на времето, които ръководят човечеството приблизително от:

1. Архангел Михаил – от 550 г. пр. н. е.  –  200 г. пр. н. е.

2. Архангел Орифиел – от 200 г. пр. н. е. до 150 г. след н. е.

3. Архангел Анаил – от 150 г. сл. н. е. – 500 г. сл. н. е.

4. Архангел Захараил – от 500 г. сл. н. е. – 850 г. сл. н. е.

5. Архангел Рафаил – от 850 г. сл. н. е. – 1190 г. сл. н. е.

6. Архангел Самаил – от 1190 г. сл. н. е. – 1510 г. сл. н. е.

7. Архангел Гавраил – от 1510 г. сл. н. е. – 1879 г. сл. н. е.

8. Архангел Михаил – от 1879 г. сл. н. е. – 2300 г. сл. н. е.

[29] Григорий VII е римски папа в периода 22 април 1073 г. до смъртта си на 25 май 1085 г. Светското му име е Хилдебранд ди Соана. Времето, прекарано начело на римската църква той посвещава на две основни неща: борба за отстояване на моралната чистота на свещениците и борба, със светската власт, за налагането на християнско управление в Западна Европа.

[30] Ернст Хайнрих Филип Аугуст Хекел (1834-1919) е виден немски естественик. През 1866 г. се среща с Чарлз Дарвин и става един от най-пламенните привърженици на неговата теория.

[31] Крал Артур.

[32] Хиберния (на латински: Hibernia) е латинското име на остров Ирландия, използвано от римския историк Тацит.

[33] Бернар Силвестър ( Bernardus Silvestris ), известен още като Бернар от Тур – френски философ-платоник от XII век. Псевдонимът „Силвестър“ полуаван от лат.  silva  – „материя“ (с тази дума започва основната му творба „ Космография “).

[34] Аланус аб Инсулис (1120-1203) е френски богослов-схоластик и поет.

[35] Брунето Латини (1220-1294) е италиански учен, държавник и философ, учител на Данте Алигиери.

[36] Според Рудолф Щайнер „в първата третина на ХV-то столетие е основана Школата на розенкройцерите“.

[37] Lamprecht der Pfaffe (зн. свещеник) –  е средновековен поет от средна Франкония. Неговото произведение „Alexanderlied“ или „Песен за Александър“ е  писано около 1130 г.

[38] Теория на цветовете (ориг. немско име, Zur Farbenlehre) е написана от Йохан Волфганг фон Гьоте през 1810 г. Съдържа някои от най-ранните публикувани описания на явления като цветни сенки, пречупване и хроматична аберация. Този цитат е от главата за Франсис Бейкън.