С няколко думи искам да споделя мои опитности, свързани със Словото. Словото, в частност беседите на Учителя Беинса Дуно и в по-разширен вид словото на Великия Учител, идващо към нас под различна форма – Библията, лекции, книги, разговори, приказки и др. Казано е „Един е вашият Учител”. От него произтичат всички учители.

Добре е да различаваме неговото слово.

Мисля, че всички които сме се събрали тук сме чели малко или повече беседите на Учителя. И сме забелязали, че Учителя използва един хубав образен език, богат на изразни средства, точен, с определена подредба на думите. Всъщност това, което Учителя изнася не представлява лекция, а беседа, разговор с душите на слушателите, в който той отговаря на насъщните нужди на душата. Освен видимите, той има и невидими слушатели, подредени по етажи, по йерархии.

Думите имат особена подредба. Чели сме колко много пъти Учителя прави разбор на думите по букви, за да обясни значението, понятието. Буквите, думите, това са живи същности, същества, които ни говорят. И ще ни говорят добре, само когато са правилно подредени. Поднесено по този начин словото носи живот, то е живо. То е като музика, където всеки тон си е на мястото и добавяйки или махайки една нота, това променя звученето. Четейки беседата, ние се вживяваме в това, което се разказва в нея, тя оживява пред нас в образи, картини, като самите образи и картини са живи, носят живот, светлина, топлина, носят простор и разширение на душата. За да можем да го усетим това въздействие, трябва да бъдем много внимателни в четенето, слушането, да бъдем съзнателни.

Когато четем, ние трябва да се свържем с автора духовно и той да ни осветли върху това, което е писал, говорил. Само тогава мажем да го разберем. Не направим ли тази връзка, няма как да разберем правилно това, което е написал, говорил. В този случай разбираме само материалното, външното. Да, на някой може да му свърши работа и това.

Често се прави една грешка, която остава незабелязана понякога. Имаме определени възгледи, виждания, теории по даден въпрос и когато четем, някак си проектираме своето виждане, теория върху това, което четем. И какво се получава? Всъщност ние разбираме в словото своите проекции, а не това, което е в беседата, лекцията. Същото важи и за разговорите.

Спомням си, че някъде бях чел нещо интересно по този повод, разговор между ученик и Учителя, не цитирам: Учителю, ама нали вие в беседите казахте така и така. … Учителят отговаря: Брат, това, което ти мислиш, че аз съм казал, на мен и през ум не ми е минавало да го кажа…    Виждате, че нещата не са толкова прости.    

Да, вземаме беседите и четем, но как разбираме словото в тях, това е друг въпрос.

Спомням си друго нещо, което съм чел, не цитирам, казвам това, което съм разбрал.  Учителя казва: Така, както вие мислите, че ме чувате. Но нали ви чуваме! Не, не ме чувате! Но нали ви виждаме. Не, не ме виждате! И това е по времето на Учителя, с онези ученици.

Какво искам да кажа? Не се облягайте на авторитети. Този брат казал така, ама онзи казал така. Или сестра. По-скоро трябва да се провери това, което е казал – истина ли е, от къде идва, кой стои зад него. Добре е да се използват опитностите и знанията, свързани със словото, на по-старите братя и сестри, но без да се осланяме на авторитета, защото тогава много лесно може да ни хързулнат. Живеем в епоха, когато е важно да се знае кой стои зад дадено слово. Външно даден текст може да изглежда един и същ или подобен, но е важно кой стои зад него, или кой дух стои зад него. Проверявайте нещата, мислете.

Още в самото начало на „Завета на цветните лъчи на светлината” е написано „Изпитвайте писанията”. Изпитвайте в смисъл от една страна проверявайте и от друга опитвайте или подложете на опит. Под изпит в съвременния живот се има предвид проверка на знанията.

Някой може да е чел много, някой по-малко, дори само няколко беседи, но това да не го притеснява, смело да върви напред. Още повече, че вече имахме случай  когато хора, които са чели словото 30, 40, 50 години, да не могат да разпознаят, че една лекция не е от Учителя и да я причисляват като негова. Това е факт.

Четенето на живото слово не е нещо обикновено. Използва се израза от разговорния език – да може да чете човек между редовете. Добре е да се чете словото медитативно, сякаш сме в медитация. Също така и за слушането. Четем словото, беседата, лекцията, библията и др. и някак си се отдръпваме, като оставяме пространство, словото да се влее в нас, да го оставим то само да говори за себе си. Зад всяка буква, всяка дума, стоят същности, духовни същества, които ни говорят за себе си или за това което носят.

Когато това, което четем е живо, то тече към нас, внася живот, сила и живот, разширение, светлина, топлина. Когато е фалшиво, неистинно, то е мъртво, в него няма нищо, празно е, кънти на кухо. Аз така го наричам - дрънка като тенекия, кънти на кухо. Четеш, четеш, а то няма нищо, празни думи. Или пък се използват едни такива високопарни думи, като например Кант: Критика на чистия разум. Трансцедентална естетика. Трансцедентална дедукция на пространството и т.н. И някой ще си каже: Тоя ще да е много умен. Глупости.

Учителят е дал един хубав метод как да разпознаваме дали нещо е истинско или фалшиво, дали носи живот или е мъртво и т.н. Да насочим вниманието си към три места или точки: под лъжичката или слънчевия възел; или в корена на носа(третото око); или в най-високата точка на главата – хилядолистника, Сахасрара. Когато там усетим едно леко затопляне, значи е истинско. Ако усетим стягане – нещо не е наред или е фалшиво.

В много беседи Учителят ни учи да обръщаме внимание на малките неща, да работим с малките величини, малките опитности, които могат да ни дадат микроскопичен резултат, обаче тези резултати са ценни. Големите неща са за силните хора, за светиите. Съвсем дребен детайл, но като му обърнем внимание,  може да ни доведе да разберем нещо важно.

Нещо дребно, незабележимо, но оказва огромно влияние. Аз не ги отхвърлям такива неща. Просто ги оставям настрана и в даден момент те ми свършват работа.

Четем словото и имаме въпроси. Един метод е напр. да зададем мислено, в духа си, въпросът който ни интересува и след това да чакаме отговор. Да чакаме значи да не го чоплим повече, а да сме в така нареченото възприемателно състояние и отговорът ще дойде. Зависи, някой път след година, друг път след месец, седмица, ден или веднага. Зависи от нас, до колко можем да чакаме, до колко сме възприемателни или умеем да слушаме. Има го и този момент – отговорът идва, но ние го отхвърляме, като казваме: Това не може да бъде!

Когато разглеждаме истинските неща, те имат стабилна форма и може многократно да се връщаме към тях, без да се изменят. Фалшивите неща са нестабилни, пукат се като сапунени мехури, когато задържим взора си върху тях. Задържането на взора върху образите всъщност е и проверката на истинността им. Истинските остават, фалшивите изчезват. Само, че се иска упражняване, за да може човек да задържи взора си, вниманието си върху един образ, върху една мисъл или едно усещане. В това се и заключава началото на медитацията.

Нещо интересно. Когато човек в съня си, или в медитация, или в размисъл се среща с определена същност, дух, същество, как да го разпознае какво е? В духовния свят има един закон – когато погледнеш това същество в право в очите, директно, то не може да те излъже и тогава го питаш: Ти на кого служиш? Или: Ти на Христа ли служиш? То не може да те излъже. Или ще избяга или ще отговори истината. Отстрани ще те излъже както си иска, но отпред, директно очи в очи не може.   Или може да ти се усмихне.

Така мисля засега по тези въпроси. Повечето неща за повече от 20 год. не са се променили и сега ги мисля по същия начин. Това не значи, че в бъдеще няма да претърпят корекция. Животът е движение.

Надявам се, че поне малко съм ви бил полезен.

Благодаря ви, че ме изслушахте.

Пл. Христов

15 март 2014 г. София