Вие сте тук
Какво би могло по тази тема да се пише? Дали банална фактология или трепета на душата се опише от срещата с душите, които Бог събира, в чийто сърца и умове има жажда за Неговото Слово. Тоя трепет е много по-чист и свят в детските години, когато усета на детската душа е лишена от критичност и невеж по отношение на разните му призми на преценки. Жадната душа винаги има усет за истинското, макар, че словесно не всякога може да го определи и изкаже. Но историята си е история и се нуждае от фактология, а съчетаването едното с другото – затруднява.Ще се постарая да опиша това през моя поглед това,което ми известно по отношение на фактите и факторите касаещи допира на душите към словото обединяващо ги в братска група. Описанието ми е оскъдно по отношение на факти и история поради това, че не съм запитвала и интересувала се по много въпроси, които сега си задавам, заради невежеството ми тогава. Започвам от допира ми в тези ранни години, като предварително искам да отбележа голямото благо на страданието водещо до същественото и да не се забравя, че всичко което става е на място и за добро. Боледуване на майка ми – Райна Дим. Дилова, което в детските си години изживях с голяма болезненост, беше довело до нейната връзка с хора от видинската братска група, чрез едно младо момиче /Данчето/, като пациенти в гръдно отделение на болницата. Това момиче беше близка с Мариета Аладженова и колегата ѝ Мехмед – последователи на Учителя. Третият представител на тогавашната братска група беше Райна Каменова. За мен те оттогава, че и до сега са: кака Мариета, бате Мемед /както тя го наричаше/ и леля Райна. Първите двама бяха кинемотографи – т. е. – прожектираха филмите в едно от градските кина, собственост на бащата на Мариета Аладжен. Същите в последствие работеха като фотографи в ателие „фото Любител“, а после след закриването на частните такива и обединението им, бяха в държавното градско фото, а за четвъртия представител, който стана – майка ми да отбележа, че тя не е от този край, а дошла в него като начална учителка и още от преди е била последователка на Учителя, чрез една от сестрите си следвала музикална академия и така имаща връзка с Изгрева. А вегетарианството ѝ датира от преди като последователка на Толстой. По онова време толстоизма е бил с мощно световно влияние. Когато връзката с тази братска група се осъществи ние живеехме в бащиното ми родно село, аз ученичка в трето, тогава наричано отделение. Годината беше 1945. Тези хора ни идваха /след възстановяването на майка ми/ на гости на село. Случи се така, че с. Райна Каменова следващите две лета като детска учителка беше пратена в така устроената през лятото целодневна детска градина на село, аз макар вече по-голяма и ученичка ходех там и леля Райна казваше, че съм ѝ помощничка. Една от училищните стаи беше приспособена за следобеден сън на децата. Всяко си беше донесло постеля и възглавничка и същите разположени на дъсчения под с децата върху тях, след нахранването на общия обяд, всички лягахме, а леля Райна с устната си хармоничка ни свиреше и така заспивахме. Тя се беше настанила с легло в учителската стая на училището.
Поради това, че трябваше да продължа учението си, бе купена къщата ни във Видин и връзката ни с тази братска група продължи. Събиранията ставаха в малката, бяла къщичка на сестра Райна Каменова.Беше на нивото на земята, без никакво стъпало. Стъпваш на къщния праг и се озоваваш в дълго коридорче в ляво на което беше стаята на леля Райна, а в дъното – тази на майка ѝ, баба Кева. Една много миловидна, благочестива, тиха и добра душа. С майка ми ходех и аз. Не мога да не отбележа моето детско удоволствие и възхита от обстановката, от голямата чистота и ред. В средата на стаята се намираше голяма хубава маса покрита също хубава покривка и върху нея: Библията, Свещените думи на Учителя и томчето с беседи. Винаги това и нищо друго.Наоколо – столовете. Всички идваха в определеното време и тихо без никакви приказки, като ученици сядаха около масата. Сестра Райна Каменова ръководеше.Започваше се с песни. Сестра Мариета и майка ми бяха много добри сопранистки, а леля Райна също така прекрасно изпълняваше втори глас. Получаваше се съвършена хармония, защото всички пееха не механично, а вглъбени. Следваха молитва, четене беседа, молитва и се завършваше с песни.Винаги се отваряха свещените думи и всеки прочиташе по една мисъл. През цялото време – абсолютно никакъв разговор или дума, винаги имаше прекрасна атмосфера. Понякога идваха гости от Изгрева. Спомням си едно посещение на брат Кирил Икономов, който с цигулката изпълни нещо и ние трябваше да кажем каква представа – картина, мисъл, чувство се е породило в нас и когато моя ред дойде да кажа нещо си спомням, че казах, че съм видяла върхове, върхове, много редуващи се върхове. Не зная дали ги бях видяла или измислила, но те го свързаха с характера на музикалното произведение, което имаше редуващи се такива музикални височини. Имаше и посещение от художници – Влаевски ли беше или друг не помня. Идвала е сестра д-р Давидова, сестра Казанлъклиева. Тези събирания продължиха години наред и имах чувството, че всички след беседа излизаха ведри, обновени, заредени, духовно удовлетворени. В тези години за по-дълго или по-кратко време идваха двама евреи – Алберт и Алферт, които ми правиха впечатление с хубавите си изящни фигури и лица. После си заминаха за тяхната страна. Дълго време идваше сестра Ружа – българка, но омъжена за евреин, но и тя замина със съпруга си за неговата родина.От изгрева идваше и сестрата на сестра Мариета – Лидия и така наречения бай Васил с нея. Идваше доста често и Георги Пантев – възрастен художник. Имаше едно изваяно и красиво лице. Всички го чувствахме като много близка душа. В нашата улица през две къщи отсреща беше дошла от Бургас, /както тя казваше/, майката на една наша съидейничка, чието семейство се прибра от гр.Кула. Тя беше чехкиня и се казваше Фанушка Грънчарова. Беше прекрасна сестра в говора на която много силно се изразяваше чешкия акцент и често това ни разсмиваше. Винаги беше ведра, усмихната, въпреки, че дъщеря ѝ беше в трагично състояние. Сестра Фанушка, макар и доста възрастна и съвсем побеляла, беше пъргава, красива и невероятно жизнена. И тя стана любим член на групата. Като идваше често в нас, поради близостта ни създаваше прекрасна атмосфера. Показа на майка ми как става изработването на брюкселска дантела. Много интересни бяха съоръженията необходими за нея – едни дървени цилиндърчета с топчета в края – наричаше ги „палочки“ и в работата се премятаха. Правеше и вкусни кнедлички. По някога на братските сбирки идваха и две възрастни сестри от село Градец. Едната от тях – сестра Кръстенка, но беше изключително предана и чиста душа и с голям жар и вдъхновение говореше за чара на словото и за Учителя.Носеше под дрехите на гърдите си томче с беседи. Същата след около десетилетие живееше във Видин при дъщеря си и доста близо до сестра Райна Каменова, която пък по това време живееше вече при родната си сестра. Често сестра Кръстенка идваше при леля Райна, вземаше томче с беседи, сядаше на столче на стълбищната тераса на слънце и си четеше. Беше изключителна личност. Не помня да е имало друг разговор с когото и да е от нас, освен на тема Учителя и словото.Най-често тя говореше, защото не чуваше. И хубаво говореше. На братските сбирки в къщата на сестра Каменова идваха и разни други лица, но за един или два пъти и то много нарядко. Всеки беше „Добре дошъл“ и леля Райна много умело и дипломатично осъществяваше и улесняваше приема за всеки новодошъл. Спомням си, че по едно време за по-дълго се задържа с присъствието си едни по-млад човек с характерни сини очи и черна коса и мисля, че по тези белези познах, че това беше същия човек, който след десетки години видях, като служител в съвета към „Личен състав“, където отидох да взема запечатения плик с характеристиката необходима ми за подаване документи за назначение на учителско място. Подавайки ми плика, подхвърли някаква реплика касаеща братството. Такива бяха времената.
От изгрева в групата се получаваха редовно нарядите за годината, за празниците – съответните програми и слово съответстващо с характера му и написано от ръководителя Борис Николов. Обедите, които ставаха в тези дни се осъществяваха у дома. Паневритмия не се е играело. Беседите които се четяха в началото бяха от ООК и поставените задачи в тях се изпълняваха. Спомням си, че когато се справях след време с архива на майка ми, че четох написаното от нея – това как е изпълнила задачата касаеща осигуряване прехраната за деня, след като е положен известен труд. Намерих и развити теми. Сестра Мариета и Мемед, като фотографи ни даряваха със снимки от братския живот на Изгрева с Учителя и с Рилски такива. Брат Мемед винаги ходеше с преметнато през рамо фотоапаратче. Правеше снимки, когато ходехме на екскурзия до местността Божурица, в селото, когато бяхме също и такива в дома на брат Никола Монев и сестра Таня, намираща се в село Гурково. В същото село сме посещавали и дома на местния поп, наш брат, изключителен човек и много сладкодумен. В спомените на сестра Давидова, четох писмата, които тя е писала до царя, чрез Лулчев, с молба за освобождението му от пребиваване в затвора. По време на нашите гостувания, синовете му бяха ученици студенти в София и живееха на Изгрева – Занони и Митко. След години ги видях на живо. Занони до края запази вегетарианството, даже през войникълка са му готвили вегетарианска храна, а Митко за кратко беше във Видин на работа, след което се установи със семейството си във Пловдив. При едно такова гостуване при този наш брат, за първи път видях брат Никола Монев и съпругата му – Таня от Свищов. Бяха още младо семейство и живееха в другия край на село Гурково. Сестра Мариета често им осигуряваше билети за концертите на симфоничния оркестър в града и така там се виждахме. Често им гостувахме и продължавахме заедно за близката местност Божурица. Не си спомням коя година бе, когато баба Кева – майката на сестра Райна си замина. Починал човек до тогова не бях виждала. Влизайки в двора и минавайки край прозореца на кухнята видях през него баба Кева с очилата на очи, седнала пред масата, която бе отвътре на прозореца и с наведена над житото глава го чистеше. На входната врата ме посрещна леля Райна и ми каза, че баба Кева била починала, а аз ѝ възразявам: – „Че как така, аз я видях през прозореца да чисти жито“. Същевременно се и смутих от вестта, леля Райна ме усети и каза, че е като заспала.Заведе ме в стаята си. Върху масата видях сложен ковчег с едно безжизнено тяло. Скоро след това леля Райна продаде къщичката, раздаде на сестрите си полагаемото се и тръгна по квартири. Мисля, че такава бе в семейството на Бардаров, учител по музика в мъжката гимназия. Там тя беше в много благоприятна и приятелска среда и близо до нашата къща, но изглежда, че това е било за кратко време, а после дълги години се помещаваше при родната си сестра и съпругът ѝ. Там продължиха събиранията по същият начин, но много скоро след това хората от групата ги нямаше вече на този свят и после всичко бе съвсем различно. Леля Райна отдавна бе пенсионерка, майка ми, Мариета и Мемед – в отвъдното, а аз завършила вече образованието си работех и въртележката на житейската сцена ме въртеше.
Пак се връщам назад с кратка характеристика на хората от братската група, съществувала в ученическите ми години и отбелязване на пропуснати неща. Сестра Мариета Аладжем беше изключително деликатно, внимателно, любезно, отзивчиво, съчувстващо и добро същество. Аз с цялата си душа ѝ благодаря за нещо, което не ще споменавам – жест /съвет/ – спасителен за мен, касаещ съдбата и живота на майка ми в последните години за което всички благодарствени думи са слаби. Бате Мемед беше същия. Сестра Райна Каменова още като учителстваше, щом настъпваше лятната ваканция, заминаваше за Изгрева, като отсядаше в бараката на Невена Неделчева. Там тя си имаше и свое легло, подвързваше книгите ѝ и др./ Благодарение на леля Райна всичко което пишеше Н. Неделчева, идваше и се четеше от всички нас/. Тя, както и всички от групата посещаваха Рила. След като разквартироваха изгревчани из София, леля Райна отсядаше при сестра Мариана – наша съидейничка. Ходеше и при сестра си в Пловдив, където прекарваше доста време. Там имаше разностранни връзки с духовни личности и като се върнеше ни разказваше. Сестра Каменова беше много контактен, сърдечен, любвеобилен, приятен и ведър човек. Пишеше много хубави стихове, съчиняваше песни, имаше артистична дарба. Спомням си като участник в една оперета играна на градската ни сцена. Имаше и развито чувство за хумор. Много често прекарваше деня в нас, поради отдалечеността на къщата ѝ. Показваше се на прозореца с някакъв жест или думи за да ни разсмее, след което влизаше, обядвахме заедно, почиваше, разговаряше с майка ми, изявяваше се също в обществения живот на града.
Майка ми – Райна Дилова беше друг тип характер. Беше с хубав глас и музикално просветена, все разучаваше разни песни, свиреше на китара, който и инструмент ми стана любим, четеше много, пишеше, рисуваше хубаво, знаеше есперанто и имаше кореспонденция на тая основа. Не можеше да живее без всички тези неща. Домакинство, ежедневие, храна – бяха на втора линия. Като учителка дошла в селото на баща ми се отдавала изцяло на работата си. Има разкази, стихове характеризиращи нивото и живота на хората и ученика в селото. От описаното, човек не може да си представи, че това би могло да бъде. И досега като ме срещне на село някоя подпряна на патерица или бастун личност ми казва: „ Твоите майка и баща са ме учили.“ – и все ми разправят по нещо. Една каза: „Много даскали са минали през село, но една е Райна даскалицата.“ Като четох издадената за Олга Блажева прекрасна книга, открих много сходни неща. Спомням от детството си как майка ми сама играеше Паневритмията в пчелина, обикаляйки кошерите, а навярно си и тихо пеела.
Пропуснах да отбележа присъствието в един период в братската група на още една появила се сестра – Лалка Кръстева, която в ученическите ми години дойде да живее в нас.Беше завършила художествена гимназия или техникум в София и изпратена във Видин като стажантка в порцелановата фабрика. Тук тя се сприятели с роднина на брат Георги Пантев – Марчето и те станаха много близки. След като си замина Лалка и цялото семейство на Марчето се преселиха в София. Там тя правеше на пишеща машина преписи на наши материали, защото печатницата на Изгрева беше закрита и работеше като секретарка на литератора Панталей Зарев. Хартията бе оскъдна и се търсеше помощ в снабдяването ѝ от провинцията.
В стремежа си да опиша и допира на всички личности с братството тук от 1945 година се сещам и за едно младо момиче,, явило се един ден в нас, насочено от някакво лице от Изгрева. Казваше се Цецка и беше ученичка в художествената гимназия – София, но родом от тукашното село Макреш. Разказа ни как влязла във връзка с братството в София. По рождение е вегетарианка, с невъзможност да поглъща месна храна. Родителите ѝ използвали всякакви форми и насилие за противното, след което тя повръщала, разболявала се в резултата на което те се отказали от това. Завърши и художествената академия. Поддържах известно време връзка с нея, после тя се омъжи за свой колега и заминаха на работа в Казанлък и от тогава не сме се виждали.
Друг един факт – от по-късен период, когато вече работех. Не спомням си по каква причина бе, но събиранията на братската група започнаха да става в нас. Редовно идваше като слушателка Славка Бенова – много близка приятелка на леля Райна и позната и обичана от всички нас. Не си спомням и колко време продължи, но мисля, че беше за кратко. Спря като се даде обяснение на майка ми, че причината е да се създавало неудобство с това за баща ми, като си идвал от село да се чувства неудобно и да излиза.А такава причина нямаше, защото баща ми излизаше из града да си гледа работата, изпълняваше разни поръчки и др. Тази измислица беше скроена за да не се тревожи майка ми като разбере истината. А тя беше следната. Някакъв служител на милицията, някогашен ученик на Славка Бенова ѝ казал, че знаят за тези събирания, знаят, че тя не е като нас – беше нещо като „деликатен“ намек това да се прекрати, което и стана. Имаше още такива от тоя род по времето когато работех и вече ходех по Рила и установила контакти с хора от братството имах покани за гостувания, писмена кореспонденция и т. н. Разбрах, че ми се проверява пощата – намерих един ден в пощ. кутия скъсано на две едно бр. писмо заедно с плика и т.н. – дълга история.
Бях вече на работа, когато във Видин пристигна семейство познато на сестра Каменова. Дойдоха от Троян Райна Гайдарска, съпругът ѝ и дъщеря им Румяна, току що приета в музикалното училище в Плевен. Често се събирахме у тях – Руми свиреше на пианото, леля Райничка, /така ѝ казвах, защото имаше още 2 Райни/, ни черпеше щастлива от тази картинка. Румяна завърши и музикалната академия в Пловдив, стана преподавател в детската музикална школа в града ни и може би от първите представители в оформящата се нова братска група. След заминаването на майка ми през 1978 година, след това на сестра Мариета и брат Мемед, остана само сестра Райна Каменова която продължаваше да живее в дома на сестра си. Бях се почти уплашила, че никой не остана вече. Само по някога аз или Руми а спохождахме и носихме кахърите и несгодите си, а тя ни търпеше и изслушваше, а на нас ни по-олекваше. По едно време се появи Асен от близкото село Иново. Водеше в града някаква театрална група от млади хора и главно от ученици. Започна да води във възобновените ни събирания някой от тия хора. Чрез него дойде Антонина, която остана и в последствие. При едно мое пребиваване на Рила, брат Кралев от Бургас ми каза да потърся в симфоничния оркестър на града ни – Милкана Чернева – виолистка, която се интересувала и четяла беседи. Открих я и тя също започна да идва с една колежка – Надя, която пишеше хубави стихове. Започнаха да идват и други. Идваха, заминаваха ... Атмосферата беше коренно различна от тази, която я имаше отпреди. Може би в това ми усещане имаше дял това, че бях в годините, когато критичността започна да намира вратички и пропълзява в ума и сърцето.Имаха дял и впечатленията получени ми получени от сбирките в Бургаския край, където бях гостувала по тяхна покана и бях възхитена от атмосферата която се създаваше. Гостувала бях в село Страцин и дъщерята на брат Злати с колата си ни откарваше и на събиранията в близките села. Спомням си препълнените селски домове със сестри и братя, тяхната всеотдайност. По-младите, поради липса на място се качвахме на кревата и при молитва там се изправяхме. Беседа, песни, молитви ... Създаваше се атмосфера, караща те цял да вибрираш. Едно мое гостуване там съвпадна с това на брат Марин Камбуров и изказаните от негова страна мисли и спомени бяха така вълнуващи и зареждащи душата.
Много силно беше и преживяното и почувстваното от мен при първото ми посещение на братската градина в Айтос на Петровден. Това беше за мен, която не бях попадала в такава голяма братска общност и атмосфера – покъртителна рядкост на възхита и удивление.Напомни ми за прочетеното от мен отнасящо се за съществувалите някога богомилски среди. Беше нещо подобно и на това което Ватралски описва в книжката си „Кои и какви са белите братя дъновистки.“ Тогава се запознах с брат Георги Куртев, който на следващият Петровден, вече си беше заминал. В това първо посещение така и не разбрах как така неусетно и бързо, тихо и безмълвно се забиха като колци в страни в редици, на разстояние около метър едни от друг, високи мъжки фигури от тамошните село. От другата страна беше женския състав почти без в безпорядък, но пак в тишина. Имаше една сестра, която всяка година като ходех я виждах и се възхищавах, не само на гласа ѝ, но главно на вдъхновението ѝ при изпълнението на песните. Беше ми пример за така нареченото окултно изпълнение.През голяма част от времето на четене на беседата едно птиченце дълго, много дълго чуруликаше и вниманието на всички беше привлечено от този факт. Поразително за мен беше и въведения от брат Куртев поздрав с думите: „НЯМА ЛЮБОВ КАТО БОЖИЯТА ЛЮБОВ“ и отговора: „САМО БОЖИЯТА ЛЮБОВ Е ЛЮБОВ“. В средата на сформиращия се кръг свиреше оркестъра.Някой от минаващите ти пожелае и нещо, други се братски прегръщаха и целуваха.Следващите години за този ден правех всичко да си осигуря отиването до там. В едно от тези пътувания, вървеше по пътя към градината като мен сама и Стефанка Калименова. Идваше за първи път. Така пътьом се запознахме, а тя отбеляза, че задочно се познаваме поради това, че баща ѝ и моята майка бяха отдавна близки, подържаха писмена връзка и е идвал у дома. А вечерта срещу Петровден имахме прекрасно преживяване със сестрите, които бяха пристигнали. Сестра Калименова на пианото, сестрите, които бяхме – пеехме, а сестра Дора Куртева изпълняваше прекрасно втория глас и хармонията, която цареше беше вълшебна и незабравяща се. Душата ти се пълни и ликува.Усещаш се като пренесен и слят с вечността. Всяка следваща година си имаше своето вълшебство. Не съм била по времето на Учителя, но по разните разказани спомени край Рилските огньове, четени описания и други от тоя характер, касаещи времето, когато е бил Учителя, има моменти когато чувстваш, че си в друг свят, като, че попадаш във времето, когато е било неговото присъствие. От много години не съм ходила там, но като, че сега изпитвам някакъв страх да отида, за да не получа някакви други усещания, които да помрачат тия ми спомени, така скъпи за душата ми и които така искам да останат в нея. Правя това дълго отклонение не само да изкажа възхитата си от братското единение, но и с искреното ми пожелание това единение да го има в братските среди.Спомням си унинието във времето, когато при нас и целия братски живот се утежни. Беше време на разбиването на Изгрева, разселването и разпръскването на жителите му, закриването на печатницата, конфискацията и унищожаване на беседите, съдебно следствие и т.н. Този процес засегна всички братства в страната. Не отмина и нас. Имаше обиск и при сестра Каменова – взеха ѝ не само беседите, но и други рядко намиращи се и ценни книги с обещание да ги върнат, което и не стана. Не ми се ще да описвам и подробности. Една година от Самоковската управа, бяхме свалени всички от Рила. Такива бяха времената.
Нека продължа историята на нашата братска група. От върволицата от идващи, минаващи, заминаващи, оставащи, която се източваше се пооформи някаква групичка от братя и сестри. Имаше пак събирания при сестра Райна Каменова, но всичко беше вече друго.Замина си внезапно родната ѝ сестра при която живееше тя, а по-късно и съпругът й. След което синът им настани като квартирант едни циганин.Същият открадна парична сума от сестра Каменова, продаде хубавата маса, която му бях дала за да има на какво да се храни и т. н. Накрая напусна града. Наследникът, т.е. племенникът на леля Райна продаде къщата. Разтичахме се безуспешно да търсим квартира и накрая въпроса получи благоприятно разрешение от един от синовете на жена живяла в близост до родната на леля Райна къща. Същият беше зет в жилището, където тя се настани като квартирантка, а съпругата му – Тони Евдокимова стана достоен член на новата братска група. Майка ѝ беше ревностна евангелистка. Братята от групата помогнаха за привеждането на стаята в ред и пренасянето на багажа. След 9 месеца там сестра Райна Каменова си замина. Племенницата ѝ – Лада живееща във Враца беше при нея в тези само няколко последни дни. Тя вече искаше да си отиде от този свят и това стана доста леко – бяха само няколко дни и като отидох, тя ми показа точният ден, което и стана. Всички ние я изпратихме и почувствахме липсата ѝ. И досега на мен ми много липсва, но се заменя с хубавите спомени, които имам. Новата група още преди преместването на леля Райна в последната ѝ квартира, започна да се събира в дома на Румяна Гайдарова, а и групата от млади хора се увеличи. Пред това имаше събирания и по други домове. В последствие един брат от групата – Стоян, върнал се от София и пое грижата за баба и дядо в близкото село Антимово, даде целия си апартамент във Видин, купен от майка му за него. След направения ремонт, същият стана братски дом за групата, където десетина души братя и сестри започнаха по- сериозна и системна работа. За това те повече могат да кажат. Имаше вече материална база, Паневритмията отдавана се играе. Светла Балтова от Пловдив провежда няколко обучаващи курса за това. Имаше и други такива. Връзката с другите братски групи в страната се осъществява чрез провеждането на срещите известни на всички. Посещава се и летния Рилски лагер. Братската група разполага с пиано, библиотека с книги, повечето от които предоставени от брат Емилян, който подаряваше и на градската и на друго селище библиотеки от тях. Радвам се, надявам се и пожелавам тоя млад братски букет да расте и разцъфтява в духовния си устрем и стремеж и словото на Учителя да прониква и се възприема все повече и по-дълбоко в душите им. Единението да се укрепва и разумността – управлява. Същото пожелавам на всички братски групи в страната и света. Да не се забравя, че същественото е не във външната форма, а вътрешния процес на градеж в човека, който разумната Природа знае как да осъществява, знае как да вае и от какво всеки се нуждае. На всички ние е необходимо разбиране, стремеж, просвета и любов, а това е вътрешна работа продиктувана от сърце, ум и изразяваща се в постъпки и поведение. В братския живот за да бъде той такъв, хармонията и единението са необходими като ръководещ фактор, а любовта – като водач.
Нека всеки с любов да работи в пътя на собственото си самовъзпитание, стремежа към изграждането на новия човек да расте и като такъв, богат и зрял плод пред олтара Божи, той принесе.
Людмила Дилова