Всичко, което се съдържа в следващите редове, е една глава от замисления от мен роман, който ще носи заглавието „Богомил Еремиев“. Този роман ще види бял свят, ако небето ми подари време и сила, за да го напиша. 

Братска комуна в село Ачларе през 1922 г.

Начален акорд – сформиране на ачларската комуна в края на март 1922 г.

– Новият живот трябва да се покаже на дело, а не само като теория – каза Коста в една от срещите на младите приятели.

– Това е най-същественото – обади се друг глас след него. – Един опит е крайно необходим, за да изпитаме в практиката това, за което приказваме.

– Какво може да се направи сега? – запита Жорж Радев.

Коста наново взе думата. В гласа му, макар малко развълнуван, трепти решителна увереност.

– Нали земята е най-прекрасното училище – в школните беседи неведнъж е казано това. Освен това съжителството е най-сигурен метод за опознаване на хората. То е лабораторията, в която можем да преодолеем някои грапавини в характерите.

На тази среща решихме да се образува първата братска комуна. За тази цел избрахме едно село в Югоизточна България, където младите братя ще имат условия да я осъществят. Един наскоро овдовял селянин с две деца има сто и шестдесет декара земя. Там има нужда от работни ръце. Този селянин е наш съидейник. Колкото и да са напластени у него стари навици, които му пречат да свикне с една нова обстановка в неговия живот, ние ще се справим с това.

Работите се развиват необикновено бързо. След няколко дни нашите денкове са стегнати и първата група от приятелите вече пътува. След това и аз тръгвам с Коста.

– Къде ще заминаваш? – запита майка ми.

– Отивам с приятели в едно село. Там ще работим земята. Ще се учим, да станем самостоятелни люде.

– На добър час! – каза ми тя. – Не се преуморявай.

Майка знаеше, че ние сме „сериозни и честни деца“ и не се опита да ме разубеждава.

Влакът ни пристигна на гара Карнобат. Пролет е. Небето е дълбоко и току-що окъпано. Бели облачета бавно се носят по лазурния му свод. Радост трепти в душата. Сякаш сме птички, излезли от кафез.

За нашата комуна в Ачларе[1] – село в карнобатска околия – най-общо може да се каже следното.

Ачларе е богата плодородна шир, в която царуват мир, свобода и тишина.

Стоиш сред полето, загледан в дългите равни бразди. Чуваш удари на мотика. През тези дни дръвчетата, пръснати тук-таме из още тъмните ниви, са облечени в бяла копринена премяна. Ще дойде жаркото лято и същите дръвчета ще сложат своите зелени наметала. Привечер тук е много тихо. Чува се само започнатата преди милиони години песен на щурчето.

Как най-общо протичаха неделните и работните дни в комуната.

През неделните дни беседваме с някои селяни. Някои в селото не ни обичат, но други редовно идват при нас и сядат в широката хладна стая на братската комуна. Дълбоко са напукани ръцете на тези отрудени хора, а в очите съзираш само честност и прямота. Ръкавите на чистите им ризи, облечени за неделния ден белеят, а поясите им имат цвят на божур. Жените носят бели забрадки. Те слушат смирено и с искрен интерес нашите разговори.

Някой от нас, чийто ред е да ръководи сбирката в днешния неделен ден, прочита глава от Евангелието. После той тълкува свещените слова. Накрая обяснява на селяните, защо е по-добре дворовете им да бъдат без ограда. Един ден те заедно и с песни ще жънат братските си ниви.

– Ще дойде ли Христос? – пита една чистосърдечна женица.

– Ще дойде.

– Кога?

– В Дух и Истина ще дойде, сестро, а не като човек. Ще дойде като обич между човеците.

Мълчи жената и мисли за нещо. Мълчат и слушат и другите селяци от Ачларе. После изпяваме една песен. Сърдечни и топли са на тръгване поздравите на грубите жътварски ръце. Очите гледат ведро и сърдечно.

Останало ли е нещо в душите на тия селски хора?

Прибираме се за сън. В душите ни пее слънцето. Химни на светлината звучат там. Умората надвива. Заспиваме с надежда, че утре рано ще видим зорницата.

Понякога, когато вървя из полето, струва ми се, че някой ми говори. Ветрецът тихо полюлява изкласилите ниви, а от тези класове излизат думи. Сами си месим хляба, варим зелен боб и яздим коне, понесли храна към нивите. Ръцете си усещам много силни. Леко повдигам снопите и ги качвам на колата. Тръгваме. Колелата скърцат, люлее се високият товар и, легнал върху снопите като във вълшебна люлка, аз гледам в дълбоката синевина и си мисля колко прекрасен ще стане някога животът на хората.

Вечерта върху морната жълта светлина на газената лампа отбелязвам нещо в моя дневник. Върху първата страница на тази малка смачкана тетрадка има надпис: „Братска комуна в село Ачларе.“ Прелиствам този дневник, чета:

„Дните и нощите идват и си отиват тихо и спокойно над Ачларе. Не зная дали във всеки човешки живот настъпва такова време, през което един безбурен, мълчалив възторг изпълва душата, но в моя живот въпреки всичко, което преминах, настъпиха такива дни и нощи. Аз зная, че те са ми подарени от една много щедра ръка заради голямата любов, която приех в душата си. Аз зная, че тази любов съществува. За нея Кирил ми каза на планината, а Учителя непрестанно говореше за любовта в своите беседи.

И по-рано обичах света и природата, но тогава не знаех, че всичко около мен има очи, уши и жива душа. Сега аз виждам навсякъде само него – безкрайния Вечен Дух на битието. Той е могъщ и величав, но същевременно нежен като утринното полъхване на ветреца, но най-вече любящ. Виждам го в бездънната синевина на небето, в стадата бели облачета, подкарани от небесния пастир, или в празника на нощта, когато звездите пишат съдбините на света. Гласа му чувам в отчетливия звън на пълните класове и в приказките на щурчето, започнати сякаш още от първите дни на творението. Чудесни дни! Кога синята метличина ме е гледана така измежду синурите и кога друг път моето сърце е ликувало?

Кой съм аз, откъде идвам, накъде искам да вървя?

Понякога лежа върху топлата пръст на разкопаната бразда. Полето е така просторно и небето така високо, струва ми се, че вися в небесното пространство. Едно малко човешко тяло, едно бедно самотно дете на земята, виснало между два свята. Усещам топлите буци пръст на гърба си. О, това е моята майка Земя. Колко горести, колко сълзи видях аз на нея. Познавам безкрайно тъжния поглед, който излъчват нейните тъмни ириси. Над мен върху фона на небесната синевина бляскат някакви бели точици. Дали това не е дъжд от праната, която храни Земята.

Сърцето ми се научи тихо да ликува. Радва се това горко човешко сърце и тупка до браздата на широката нива. Защо се радва моето сърце? – питам се, а то, окъпано в талазите на една небесна ласка, продължава да тупа.

След като си отпочина, ставам. Опирам се на лактите и гледам напред в ширината. После ставам и отново мотиката разбива буците пръст. Браздите се редят една след друга, като че огромна ръка чертае тъмни черти по нивата. Туп, туп туп – чува се отнякъде. Поглеждам встрани. Наблизо друг от нашите разбива коравата пръст. В далечината се извива път. Той е като лъкатушна черта, сякаш огромна ръка го е написала с креда. Извива се този път край ниви, ливади, рътлини и слогове и се губи в далечното ширине. Кой ли ще дойде по този път? – питам се аз. Никого не очаквам, но съм уверен, че някой непременно ще дойде по него. Моят взор го търси, очаква го моята жадна душа. Може би по този път дойде и радостта на днешния ден.

Върху широкото Ачларско поле от небето слиза една ласка, която докосва и мен. Сякаш това е топлата длан на моята майка. Кой изпраща тази обич на света?

Настъпило е зрялото лято. По равнината се люлеят вече изкласилите, готови за жътва ниви. По далечния склон зеленеят в разни нюанси неокосените ливади. Като че някой е постлал килими от зелено кадифе. Може би в природата ще има празник.

Прежуря слънцето. В маранята присвирва щурче. То иска да ни каже нещо. О, ето какво е било. От хоризонта на югоизток се надига едър плътен облак. Ще вали. Щурчето знае това преди нас. Небето се покрива с хладна мръщина. Проехтява далечен грохот и първите капки, осветявани от слънцето, тупват, като че някой хвърля с шепи от небето скъпоценни елмази. Тупкат капките по прашния път край нивата, зънкат в класове, гъделичкат кожата по гърба през тънката риза.

Заглъхва гръмотевицата, успокоена като глас на човек, който след гнева си е зърнал усмивката на дете. Пред очите ми се извисява с живи тръпнещи багри небесната дъга. Птици се стрелват, като че идат от този седмобагрен свод, и политват нагоре, отнасяйки своята пресеквана от вълнение песен.

Тръгваме обратно към селото. Там имаме сайвант, застлан с ръжена слама. Ние спим на тези сламени одри като върху ложе, стократно по-хубаво от това на Соломон. Колко малко дворци има по земята, където сънищата са така вълшебни. Те идат тук над простия сайвант по тънки копринени нишки. Изпращат ни ги среднощните съзвездия и оня огромен небесен пояс, с който е препасана вселената.“

В дневника на Ачларската комуна не са описани никакви събития, които биха направили тази книга интересна от приключения. В нея са описани нашите безбурни слънчеви видения и някои детински наивни и смешни неща. Млади и неопитни в селската работа, ние понякога наистина вършихме и комични неща.

Ето други страници от моя дневник:

„Ачларе, април. Работен ден.

Ние имаме младежки вярващи сърца. Всеки от нас се е върнал наново към оная ранна младост, когато всичко е възможно, когато на всичко вярваш. В детска преданост са окъпани сърцата ни. Аз вярвам, че светът ще се прероди. Ще настанат времена, когато гордият ще се смири, без да счита, че това смирение е покорство или слабост. Има едно смирение, което е израз на сила. Има дни, когато ми се струва, че възраждането на света ще почне от Ачларе.

Наистина наивна мисъл, но така ми се струва сега.

От гледището на социалните закони нашият ачларски опит е малко наивен, но добре е да намериш един такъв селянин със земя и без работна ръка, а други пък, които нямат земя, ще дадат своя труд. Човекът, който работи, ще заслужи своя хляб. Не се ли мъчат да направят това и тия, които работят за социалното преустройство на света? Да, разбира се, но има една разлика. Там всичко става по закон и принуда, а при нас – по любов. Ех, пък по любов – ще каже някой. Къде да намерим толкова любов в света. Ние пък отговаряме, че без любов нищо няма да стане. Всичко ще се опорочи и ще загине. Та кои сме ние, които казваме това? Нов ли някакъв интернационал, или нов континент от хора с такива възгледи? Не, това го казваме ние, комунарите от Ачларе с протритите панталони и полусъдраните ризи. Ние дори твърдим, че животът няма да ни опровергае. Ние знаем, че има още много, много хора по света, които мислят като нас. Ние не ги знаем. Нямаме списък и организация, но сякаш се познаваме. Във всяка страна има служители на светлината, люде, които са против всяко насилие и принуда. Те постепенно ще растат. Те са като дъждовни капки, които не си знаят имената, но знаят, че идват от едно място, за да напоят изсъхналата земя, за да се слеят в един и същи поток. Когато светът ще опита всички средства на насилието и безлюбието, тогава ще ги подири. Когато земята ще заприлича на развалина и няма да може да се познае кой е победителят и кой победеният, тогава ачларци от цялото земно кълбо, които няма да са капиталисти, нито колонизатори, нито пък други безбожници, подозрителни във всеки жест и дума, ще потрябват, за да се излекуват раните на опустошения свят.

Така из мъките и пепелищата ще се роди новата цивилизация на възкръсналия Христос, дошъл като ново съзнание на нейните поданици.

Като си спомням миналото, неволно го сравнявам с някои положения от настоящето време. При това сравнение спомням си разговора ми с един другар – левичар, който ми казваше така: „Ще видиш колко нови неща ще въведем ние в живота, но все още сме зле на идеологическия фронт.“ Аз му отговорих, че съм напълно съгласен с една справедлива уредба на живота, но трябва да се започне предимно с идеологическия фронт. Това ще рече преустройството да почне от човека, а после от веществената действителност. Като хванеш и набиеш човека и му вземеш всичко насила, как искаш този човек да е добре на идеологическия фронт? Има ли случай, когато бит човек да е на твоето мнение? Оставете хората да живеят с малките вътрешни нюанси, не бутайте техните вярвания и малки навици. Говорете им за нуждата от един колективен, братски живот, научете ги на състраданието, което трябва да имаме към страдащите, свикнете ги да мислят, че алчността е една опасна гангрена, че човек загубва целия си живот заради нея и че никой не е отнесъл припечеленото на другия свят.

Този приятел, който бе идеен и честен човек, отначало се възмущаваше от тоя начин на мислене, но после се убеди в правотата на моите думи. Убеди се, че в душите на хората не бива да остава горчива утайка. Убеди се и в това, че любовта ще обедини човеците по-бързо от всяка организация.

Селянинът, при когото работим, се казва бай Жечо. Той е наш приятел по идеи, но ние употребяваме доста усилия да смирим у него собственическото чувство. В идеите си е доста напреднал, но у нега има вкоренени навици. Понякога дори се опитва да хитрува, но ние го улавяме и го изобличаваме кротко. Той се засрамва от това и бавно напредва. Не е лесно да откъснеш един човек от навиците му. Откъснеш ли го насила, той се ожесточава. Мисли, че си му взел всичко. В душата му остава омраза и мъст. Направиш ли така, че сам да отрече лошите неща, тогава той няма ожесточение и не се готви за отмъщение срещу похитителите на неговите ценности.

С какво ние постигнахме успех пред бай Жечо? С нашата обич към земята му и със своето безкористие. За да пробудиш една човешка душа, трябва да направиш жертва.“

Ето други страници от моя дневник.

„Ачларе, април. Работен ден.

Утрините имат влага, която се усеща по кожата, макар, че тази кожа е закалена вече месец от непрестанна работа на полето. Дните са светли празници, а пощите са като някакви храмовни тайнства под купола на огромния небесен свят. Една струна в мен, пробудена неотдавна, пее, без някой да я докосва с ръка.

Мотиките звънкат в нашите ръце. Дланите из ден в ден загрубяват. По тях има вече корави слинове[2]. За сметка на тия закоравели длани в душата се раждат вълшебни мелодии. Толкова е ясно всичко наоколо, че гласът на птичките ми се струва като познат говор. Земята, тази черна мъченица и родителка, тази непресъхваща благодатна майка, почва да говори. Сега ми става ясно защо селянинът обича земята. Има един могъщ съюз между тях. Той разбира земята и знае да разговаря с нея.

Във външния вид на ачларските комунари има нещо смешно. Ризите ни почват да се късат. Аз изкърпвам своята риза отначало доста нескопосано, но после се научих да правя хубави и равни шевове. Обувките си заменихме е примитивно направени сандали, а нестриганите ни коси са бухнали като немирни храсти.

– Какви са тези? – питат селяните.

– Безплатни аргати на Жечо – отговарят някои, а други ни наричат антихристи. Каква ирония и колко несправедливост. Ние сме дошли тъкмо в името на

Христовата любов, а те ни наричат „антихристи“. Някои от селяните, които не обичат нашия приятел Жечо, разпространяват из селото слуха, че заради нас щяло да падне градушка, която ще помете нивите. Пресният спомен от такава една градушка, която паднала миналата година, ги кара да изтръпнат. Някои от тях ни гледат вече с лошо око. Но има селяни, които ни обичат. Без да ни познават, когато ни срещат, те се усмихват дружелюбно. Много от тях почват да идват в неделните дни при нас.

Когато някой от братята се случи да заговори с ония, които се боят, че заради нас може да падне градушка и ги запита защо миналата година, когато ни е нямало, в селото е паднала голяма градушка, селяните мрачно отговарят:

– Миналата година падна, но гледайте и тази година да не падне.

Случва се понякога, когато сме на чешмата за вода, да долети някой камък из невиделица. Ние, разбира се, не отговаряме на тия „поздрави“ с подобни, защото сме, дошли макар и мълчаливо, да покажем на хората как се живее по-добре.“

Борис Николов

„Ачларе, април. Работен ден.

В ачларския дневник има прекрасни неща, но понякога има и смешни неща. Това произлиза от начина, по който ние устройваме външния си живот. Поради средствата, с които разполага нашето стопанство, ние навлизаме в една примитивност, която вече напуща рамките на допустимите неща и става комична. За нея ще разкажа нещо по-долу. Сега искам да нарисувам с по няколко думи всеки от нашите братя-комунари. Ще започна най-напред с Борис в неговия ачларски вид.

Макар да има миловидно и кротко лице, Борис има атлетическо телосложение и сила. Стъпката му е равна и широка, а ръцете му дълги и стоманено яки. Привличаща и кротка усмивка често украсява свежото му лице. Борис приказва с тих фалцетен говор и попада на теми, които внасят приятен и чист хумор. Изобщо той разказва интересно и увлекателно. Не е лишен от усета да види прекрасното, но и комичното. Той го е наблюдавал в народния бит, в габровската чаршия, във всекидневието, където животът се изявява в своята непритворна пълнота. Такива смешки, несъответствуващи с нашите задачи, Борис вижда и в нашия прочут „шеф“, който понякога става извор на комични недоумения. Жечо обаче в едно не бърка. Той е преценил Бориса добре и затова му възлага все по-тежки задачи.

Днес например лицето на бай Жечо е усмихнато. Едно много характерно изражение за него е това тайно задоволство по широкото и зачервено негово лице. Там трепка много често една едва доловима хитринка. Такъв израз лицето му добива тогава, когато той наблюдава как Борис три пъти по-бързо от всеки друг селянин и пет пъти по-бързо, да речем, от Асен, натоварва цяла кола с окосена трева. Усмивката се изписва и тогава, когато Борис показва неочаквани постижения в най-трудното от селския труд – косенето. Ние вършим всички останали работи по идеален начин, но косенето на тревата остана специалност само на Борис. Като награда за това превъзходство Борис е удостоен с привилегията да коси и в неделя „вместо почивка“, както усмихнато подхвърля хитрият селяк.

Един ден, когато констатирахме, че обувките ни са изпокъсани, една неподозирана сръчност у Борис ни спаси от опасното положение да ходим боси по трънливите ниви. Той ни направи сандали. Един по един сме обути в тия необикновени произведения на кожарското изкуство. Сандалите приличат на тия, които хората са носили в древността. Нещо старинно и библейско има в техния вид. Правят се от една изрезка по мярката на стъпалото и от няколко ремъчки, които придържат ходилото към крака. За да се направят едни сандали, необходимо е човек да слезе с Борис в зимника, където Жечо е хвърлил кожата на умрялата някога кобила. Кандидатът стъпва с босия си крак върху простряната кожа, а Борис отбелязва с един гвоздей контурите на крака. Това е всичко. Само след половин час босият е вече обут. Ремъчките са нагласени и потегнати. Човек усеща приятно краката си върху гладката кожа, вместо върху острите камъчета по двора.

При появата на всеки нов чифт сандали, Жечо поглежда с нажалени очи и с отпуснати бърни към краката на новообутия щастливец и почва да нарежда жалбите за тая чудесна работлива кобила, която така бързо напуснала този свят. Кой знае защо, но и у мене се пренесе тази жалба. Аз си представих как Жечо, който знае да използва всичко най-рационално, е карал бедното животно да работи толкова много, че то най-после е решило да намери спасение само като напусне този мъченически свят. Гледа Жечо простряната кожа, поглежда сандалите и леко въздъхва.

И така, в очите на Жечо, Борис вече е достигнал съвършения модел на селски работник. Още повече сега, когато със своето майсторство по сандалите той го освобождава от тежката мисъл, че трябва да купи осем чифта сандали от карнобатския пазар. Жечо често го сочи като пример за подражание и възхвалява идеите на Бялото Братство, само ако са изявени по този начин. Смешна, но мила и самодоволна е неговата физиономия в тия часове.“

Днес, когато описвам Борис, иска ми се той и ние всякога да сме както тогава в Ачларе. Иска ми се всякога да гледам широкия жест на ръцете му, равния му спокоен вървеж, детската му усмивка и оня трепет в неговия израз, който винаги ми е напомнял неговата готовност да служи на великото и безкрайно начало, което ни събра тук, в това село.

Искам да запомня Борис с тоя чист устрем в любовта към нашия идеал, със замаха, който придружава всяка негова работа, а после неговия предан и кротък вид в тишината на молитвения час, когато тия яки ръце са прибрани смирено под мълчаливото тържество на звездния купол.

„В тези чудесни и незабравими вечери гласовете на осем братя от Ачларската комуна, слели се в прекрасен акорд, с молитва и благодарност отпращат отминалия работен ден.

Редят се нови дни. Аз все виждам между нас едрата фигура на Борис, размахал косата и в неделните дни, защото Жечо счете, че това освен „почивка“ е и предпочитание, чест. Виждам Борис усмихнат, готов на всичко, приветлив и силен. Пред очите ми са и дългите бразди на ачларските ниви и неговата фигура, приведена за свободен братски труд.“

Жорж (Георги) Радев

 „Ачларе. Летен работен ден.

На това място ще кажа нещо за Жорж Радев. Жорж може да бъде разглеждан в много аспекти, но нека да го видим като член на Ачларската комуна.

Богат е животът на човек, който едновременно е горд духовен аристократ, невероятно много начетен, проникновен окултист и астролог, математик и естет, а тука одърпаничък селски работник, затруднен как да се справи с една упорита крава, която често ни създава неприятности.

Жорж – този фин французин, веднъж трябваше да вършее на хармана. Вършитбата става с диканя[3], която тук се тегли от чифт крави, които, кой знае защо, ужасно се ненавиждаха. Жорж държи в ръка тъничка пръчица и с предпазливи стъпки, за да не нарани крака си, вежливо подканя животните да вървят напред и да не се мушкат, но рогатите недружелюбни животни така упорито се дърпат и си нанасят удари, че Жорж е принуден да употреби и малко по-груби изрази. От време на време го чувам да казва:

– Ех, неразбрани, вие такива! Че защо е това? Има ли смисъл да се бодете така? Гледай сега, холан[4]! На какво прилича това! Най-после ще ви ударя и толкова!

Кравите се блъскат, а Жорж чевръсто подскача на една и на друга страна, за да не го стъпчат с тежките копита. Пръчицата като палка на диригент се носи из въздуха уж да вразуми животните, но те продължават своето ненавистно отношение една към друга.

Трудно е да нарисува човек този тъничък, изящен в движенията си Жорж, с високото си а ла Хершел[5] чело, с дългите си къдрави коси. Тъмнокафявите не особено големи очи са понякога сериозно замислени, а друг път блестящо и сърдечно усмихнати.

В братската комуна Жорж е един от много съзнателните членове, а вероятно и най-предан на идеята, заради която е образувана тази комуна. Когато приказвам с него, се сещам колко дълбоко е залегнал в съзнанието му вътрешният смисъл на нашия привидно наивен опит. Това съзнание кара Жорж, както и всички останали, да понасят съвсем съзнателно всички несгоди на нашия почти примитивен живот. Понякога, когато бай Жечо малко прекали в пестеливостта си, Жорж философски поклаща глава, цъка с уста и изказва учудване за този семпъл, но много ясно очертан селски консерватизъм. Особено ясно е изказано възмущението, когато нашият „шеф“ ни вика за вечеря, като преди това прави нещо като анкета по какъв начин ще решим да изядем киселото мляко. С големи лъжици, с малки чаени лъжички или със също така малки вилички. Това нещо трябва да се изясни, защото, ако искаме да го ядем с виличките, той ще го остави гъсто. Речем ли да го ядем с чаени лъжички, то ще бъде наполовина разредено. Изберем ли обаче супени лъжици, млякото ще бъде превърнато в синкав айрян, в който само едно внимателно око може да открие следи, напомнящи кисело мляко.

Жорж артистично тръсва глава и усмивката му е наситена с печална учуденост.

След малко ние прихваме да се смеем, махваме приятелски с ръка, а Жечо ни гледа с полуусмивка, като отворената уста и лицето му изразяват доволство, че ние сме възприели тази негова разпоредителност с братско търпение и деликатност. Така според Жечо трябва да става всичко в новото учение.

През този ачларски период аз най-добре разбрах как една мисъл, една идея, една привързаност към нещо, което човек тачи като свято, може да направи всяка несгода незабележима, а всяко лишение дори приятно. Коравите ни легла се превръщаха на ложета, каквито нямат императорите, а ръженият покрив ставаше вълшебен балдахин. При мисълта, че ние правим всичко свободно, съзнателно и с любов, коравата дъска на която спях понякога на открито в двора, ми носеше такива удоволствия, каквито не е изпитал никой от персийските шахове на своето меко ложе, обграден с дузини прислужници и приказен разкош. Преди да заспя, погледът ми се плъзваше по трептящите звезди и потъваше в бездната на откритата вселена, откъдето идва всяка радост. Тогава познах минути на истинско богатство, защото нямах нито едно от желанията на земята, които често са придружени с много угнетяващи страдания.

Вероятно е някой от материалистически настроените философи да кажат, че това е примирение или отричане, но това е съвсем друго нещо. Има у човека степени на насищане на желанията. Това насищане може да дойде по различни пътища. Ако то е дошло по пътя на духовното сливане с мълчаливата радост на света, то е реално, радостно и толкова интензивно, колкото е интензивно всяко земно удоволствие, което всъщност е измамен мит и което се изкупва със страдания.

Сега, когато предстои да продължа още за Жорж Радев, налага се да кажа нещо комично. Наистина доста хумор вече се е настанил в нашия външен вид и в нашия живот.

Панталонът на астролога е доста скъсан. Само на коленете е закърпен, но по такъв начин, че заслужаваше да бъде демонстриран на световния кинопреглед. Сивите кръпки, прикрепени на черния плат с чудовищни едри бодове и бял конец, са подходящи за четката на Мурильо[6]. Има нещо трагично в този шев, извършен късно в морните вечерни часове след работа и то на не особено блестящата газова лампа.

Ризата му, една неизвестно чия черна риза, която, всички обличаме за работа, стои като стоманен пандзур  на слабичките му рамене. Сандалите му, направени от кожата на без време загиналата незабравима кобила на Жечо, са изкривени встрани от несръчните изненадващи стъпки, които е принуден да прави подир непокорните впрегнати в диканята крави.

Мургавата кожа на Жорж е добре изпечена и лъскава, като че е полирана. Върху и без това оригиналния профил на Жорж сега е прибавена една още по-оригинална брада, която заслужава внимателно вглеждане. Тази брада расте по-успешно под чуканчето – някъде към гушата, отколкото по бузите. Само встрани брадичката има два редки израстъка, останали там, като че след жестоко оскубване на останалата част.

Ще ми позволите едно малко отклонение. Искам да се позанимая с брадите на ачларци. Кой знае защо, вероятно поради липса на време, а може би за удобство, ние дълго време не се бяхме бръснали. Това не правехме съзнателно, а просто така, от залисия. Може да имаше тук-таме и някоя мисъл да се видим как ще изглеждаме с бради, но изведнъж се озовахме в един изненадващ вид. Към края на втория месец от нашия комунален живот се появи такава една поразяваща колекция от бради, каквато човек може да види само в някой стар коафьорски албум. Аз мисля, че дори в необозримото многообразие на Балзак, а и на богатия с бради свят на Максим Горки, не ще се намери такова богатство.

Отбивам се за минутка под стряхата на пруста и поглеждам към хармана. Каква изненадваща гледка – като че за пръв път поглеждам към Жорж! По изпеченото му лице расте чудовищна брада. Тя се е появила па зони и стои странно на Хершеловското му лице. Той е стъпил на диканята и се носи гротескно над хармана.

Вечерта, когато насядахме при светлината на газената лампа, внимателно регулирана от Жечо, що се отнася до светлинната ѝ сила, аз пак се вгледах в Жорж и ми дойде наум да разгледам брадите на останалите братя. Усмихнах се и заглуших смеха си, защото Жорж бе почнал дълбоки философски разсъждения. Той ни предлага, облечени в геометрична изящност, своите мисловни опити, които аз слушам с удоволствие. Много често неговият говор е облечен в тържествуваща естетичност. Изобщо словото на Жорж е наситено освен с оригинален размисъл, но и с шепота на музика, която оцветява мисълта и прави проблемите по-леки и по-понятни.

Така хубаво говори тази вечер Жорж, че аз забравям колко е смешна брадата му.

Късно е. Отдавна над селото лежи тишината на лятната жетварска умора. Ние бавно тръгваме към сайванта. Това е нашата спалня, послана с ръжена слама, където ни чакат недосънуваните сънища на един чудесен свят, на който искаме да станем скромни безименни пионери. От разтворената врата на къщата, където лампата още не е угасена, излиза сноп мека жълтеникава светлина. Тя пада върху част от двора, разкрива сякаш задрямали в морен сън сечива и спира при насрещния плет.

Прочитаме си вечерната молитва. Лягаме и заспиваме върху коравия нар. Струва ми се в съня, че някакви длани ме докосват. Дали това не са дланите на моята майка или на великата майка на света, която в тоя час докосва земята?

Преди да заспя, разсъждавам за земята. Ще дойде – мисля си аз в предсънните видения – ден, когато ще се зарадват тези корави материци и това кълбо ще звънти в пространството като весела пчелица. Зън, зън – ще пее земята и моретата и океаните ще ликуват и ще се заливат в смях. Когато някой буден в далечните светове зърне нашата планета, той ще забележи една светла точица върху огромното петно на материка. Не е ли тази точица светлинка Ачларската комуна? Да, това е тя без друго?

Христо Койчев

В нашата комуна няма закони. Всичко се върши по свобода и без принуда. Свобода! Понякога тя е малко комична, но все пак е свобода.

Влизам в стаята. Тя е доста разхвърляна. Между размятаните вещи зървам Христо[7]. О, та тука живеят и тъмнокожи! – казвам на себе си. Не може да не се запиташ в кой материк се намираш, щом зърнеш Христо. Може да си помислиш, че си наблизо до Арабийската пустиня[8] или в Африка. Ако не е Нафуд[9], ще бъде Танганайка[10] или Тимбукту[11].

– Здравей, Христо! – извиквам аз.

Като тихо подшушване на пролетен лъх в листата на една пробудила се гора е последвалият отговор. Това е един благ, кротък глас. Да се чудиш, че той излиза от устата на такъв обрасъл човек. Лицето на Христо е оградено с една жестоко черна, гъста и неописуема брада. Но там, на същото лице, гледат две благи кротки очи. И усмивката на Христо, който си е измислил псевдонима Едидия[12], е също така кротка и сладостна. Тази усмивка бавно цъфва и прави приветливо цялото чернобрадо лице.

Христо е най-тихият, най-кроткият и най-непретенциозният от всички нас. Неговият глас най-малко се чува в комуната. И да се чуе, той е, както казах вече, тихо шумолене на поточе. Със същия тон той изказва и най-силните си преживелици и дори много редките си възмущения. Гледаш го някога огорчен от нещо, малко раздвоен и затворен в себе си, и очакваш, че ще извика гръмогласно, а той погаля ухото ти с шепот като звънтене на крилцата на пчела.

– Не биваше така, братлета!

Всичко, каквото прави Христо, носи отпечатъка на тишина. Не само това. Той преминава както към вещите, така към своите постъпки някак направо, непринудено, като че всичко е предопределено. Той е победил условностите на всички столетия и особено собствеността. Ако си пореже пръста със сърпа, той безшумно ще се приближи зад мен и, без да продума сричка, ще одере от и без това окъсаната ми риза един ремък, за да го превърже. В тая постъпка той не влага нищо, освен самото действие.

– Какво правиш, Христо? – питам го, а той кротко и безстрастно отговаря:

– Порязах се малко.

Наистина моята дълга, отпусната надолу заради горещината риза не вдъхва никакво уважение, но все пак е изненадващо това, че Христо бе решил да я обяви за санитарен материал.

– Христо, моята ли риза избра за превръзки? Ако все така я караме, ще тръгна гол.

– Гледай – казва ми той благо. – Гледай колко са хубави днес облачетата.

Христо Койчев е най-отявленият привърженик на идеята, че всички злини в света идат от частната собственост. Против нея той е готов да наруши винаги своето мълчание. Не обича думите „мое“ или „твое“, „наше“ или „ваше“. В Ачларе той вече не приказва по тези въпроси, защото ги е изчерпал веднъж завинаги и сега само ги прилага. Когато се събуди сутрин, той протяга ръка и облича тая риза, която успее да досегне. Ако някой се обади и каже: „Хей, Христо, ти обличаш моята риза!“, тогава в тишината ще се чуе спокойния му равен отговор:

– Още ли се занимавате с „мое“ и „твое“?

Ако не искаш да видиш ризата си, навлечена на якия му черен гръб, трябва да я оставаш по-далеко от него. Колко пъти съм видял панталоните ми да се разхождат по нивята с Христовите крака! Колко пъти ме е посрещала тази тиха, примирителна усмивка, която сякаш ми казва: Ще свикнеш и с това. Всичко е много просто и не заслужава внимание. Ти утре пък обуй моите панталони.

Христо има и друга особеност. И за нея трябва да се каже нещо. Той е малко разхвърлян. Не зная защо казвам „малко“. Може би защото така е по-прилично. Вие ще решите. Ако едната му обувка се намира в сайванта, другата може да бъде търсена или в празното каче за туршия или на библиотечния рафт. Как тя може да отиде там, това е тайна на Христовата кротка и безбурна душа. Неведнъж Борис казваше насмешливо, че е необходимо първо да закусим, за да не изстине чаят, а после ще предприемем търсенето на нещо, което е минало през Христовите ръце.

Христо е мечтателна натура. Около него има винаги тишина и доброта. Ето сега например Христо е на полето. Дошло е време за почивка и той е седнал под една дива круша, която му прави приятна сянка. Той бавно дъвчи корав залък хляб, заслушал се е в писукането на малко, скрито в листака птиче.

За какво мечтае Христо? Не е необходимо да го запитваш, защото утре той ще ти даде да прочетеш няколко стихчета, родени в този мечтателен час[13]. Ако не напише стихчета, той ще ти покаже мило, наивно акварелче.

Аз винаги си почивам край Христо. Около него има един спокоен магнетичен облак. Ти забравяш в него всички драскотини и това, че има „мое“ и „твое“.“

Бай Жечо Вълков

„Ачларе. Летен работен ден.

Аз не спазвам протокола. При започване описанието на членовете на Ачларската комуна трябваше да почна с „шефа“ – бай Жечо. Като го гледам, струва ми се, че и векове да протекат над нашата планета, селянинът ще промени много малко от онова, което е в самия него. И да се култивира, и да се машинизира и каквото и да стане с него, той не ще загуби нищо от своя натюрел и особено от желанието си да бъде хитър.

Вярно е, че бай Жечо е наш привърженик по идеи, съгласен е с всичко, което приказваме, но не забравя да прояви изненадващи постъпки[14]. Той приема мълчаливо всички ползи, които му носи нашият безвъзмезден труд, като че така е в реда на нещата, но все пак проявява една неочаквана за нашата обстановка сдържаност. Понякога ми става дори жално за тази едва скривана усмивка по лицето, обрасло с жълта сламена брада, с която усмивка той изразява скритото си задоволство, когато успее да прокара някоя съвсем ненужна икономия.

Късичък, набит, червендалест, малко тромавичък бай Жечо топурка из двора с босите си и тежки лапи. Косата, брадата и мустаците му са прашни и пожълтели като ръжена слама. Ръцете му, също широки и тантурести, са покрити с дебели слинове. Те често се напукват и той ги лекува с катран. В бързината понякога не успява да си навие пояса и бозавите му потури се крепят на връв. Той винаги предава една напрегнатост, която най-често пречи на производителността на труда, но той иска да види всичко раздвижено и напрегнато в работа. Ако имаше някакъв апарат, който би могъл да измери действително полезно извършената работа и ако от нейната величина се извади безцелната тупурдия, резултатът за Жечо щеше да е много малък.

– Ха, брате! – провиква се той. – Да бързаме и да свършим днес по-навреме. И гледаш го как се засилва от стаичката в сайванта, от сайванта в кухнята, оттам в мазето, в дърварника. Бърза Жечо и повдига ръжените си мустаци, избърсва лицето си и поглежда към небето да не завали и да не му се попречи на това сноване. Той търси сечива и не ги намира. Намира това, дето не търси, залавя се с него и мърмори, че кожата на кобилата все повече намалява.

Такъв е и днешният ден. Ние не сме по нивите, защото има да се подредят доста домашни работи. Прекопаваме в двора посадения в лехи лук, поливаме градината, нареждаме разхвърляни из двора най-различни дървета, инструменти, непотребни остатъци.

Всичко това ние бихме могли да вършим стократно по-добре, по-организирано и по-полезно, ако той не се меси. У него има един трудно изкореним недостатък – да бърза и да не може да подреди работите си. Той е ревнив към всеки според него загубен час, ако в тоя час ние или четем, или разговаряме за нещо, или пък някой от нас свири на цигулка.

Да разкажа какво обикновено се случва в неделните дни. Ние сме облекли малко поизпрани, по-свестни дрехи. Почиваме, защото умора е изпънала мускулите и ставите на ръцете и краката. Като ни види седнали в двора или в стаичката, която сме приспособили за библиотека, Жечо почва нетърпеливо и безцелно да снове напред и назад. По лицето му се разлива червенина. Смутено конфузна усмивка се колебае по ръжената растителност на лицето му.

– Братя, както виждам, вие не сте заети с нищо.

– Заети сме – отговаря някой веднага.

– Да бяхме поскубали малко лук. То барем не е някаква работа. Да скубеш лук е все едно, че си почиваш.

Ние нищо не възразяваме срещу тази мъдрост и след минутка-две някои от нас вече скубят лук.

През един също така хубав неделен ден, когато ние, уморени от работа, сме решили или да почетем, или да подредим библиотеката, Жечо пак почва да прелита насам-нататък като оса. Ако не се лъжа, Асен бе взел цигулката и тихичко си свиреше нещо в библиотечната стаичка. Тогава маститият „шеф“ реши да постави и музиката в услуга на труда.

– Знаете ли колко хубаво бихме поскубали лука при тази песенчица? – продума той, а върху лицето му грее същата усмивка, която има за цел да прикрие хитрината му. Със същата усмивка той кани Борис на коситба и в неделен ден, както споменах, но го кани така, като че му предлага игра на тенис. За да го накара да работи, колкото е възможно по-старателно, той изтъква неговото превъзходство над другите по отношение на всички видове селски труд.

Ние сме се заели бавно, системно и по братски да го преустроим. Каним го на нашите вечерни и обедни разговори или четем нещо в негово присъствие, но това много малко му помага, защото Жечо заспива, преди да са изтекли първите три минути.

Макар че никой от нас не е специалист по земеделие, ние лесно разбираме какво липсва тук. Предлагаме му някои промени, някои леки механизации за подобряване на работата върху тези сто и шестдесет декара земя, но той остава все упорит и неподатлив.

Ние изработихме и прибрахме в пълен капацитет плода – ние, осем души студенти и хора на града, дошли не за корист, а заради една идея и един опит. Но Жечо вместо това ни показваше едно изоставено дървено рало и с трогателен глас ни уверяваше, че то е хранило тоя род повече от сто години.

Ние не отричаме музейната стойност на това рало и уважението, което му се полага, но трябва да се направи и нова крачка напред. Жечо слуша, дава вид, че се съгласява, но когато дойде време да пристъпи към осъществяване на това, което е решено, той се държи така, като че го караме да пипне с ръка небесната дъга.

– Ти много хубаво жънеш – казва ми веднъж Жечо. – Още в началото те разбрах. Борис коси по-добре от всички ви, но ти при жътвата не отстъпваш.

Гледам го – усмихнат, мил. Стана ми отведнъж малко жал за него, че е такъв. Ех, земя, земя! – мисля си. – Какво не правиш ти с хората! Учиш ги на нещо, но не зная точно на какво. Обикват те, понякога и кръвта си проливат за тебе, напояват те с нея и пак те обичат. Ето и тази усмивка, с която ме хвали този мил селяк, е пак заради тебе. Той иска с тази похвала да ме накара още по-упорито и по-сръчно да пожъна захванатия чакъм. Разбирам аз душата ти, брате селянино. Какво имаш ти повече от тази земя.

Гледам, Жечо се подсмива. Милият! Той се радва, че има жътвари, на които няма да плати, а довечера ще им поднесе киселото мляко, добре разредено, готово да се сърба с големите супени лъжици.“

Ачларе. Летен работен ден.

Сега, преди прибирането на новата реколта, когато брашното е на свършване, Жечо прави едно оригинално нововъведение. За да не останем съвсем без запас от пшеница, той изпрати на воденицата да смелят два чувала ечемик. Към това ечемичено брашно прибавяме и малко от пшениченото и месим хляб. В месенето се редуваме, макар че това би могло да извърши 12-13-годишото момиче на Жечо. Хлябът от това брашно става много твърд и по особен начин клисав. Когато потопиш залъка в чорбата, той не поема нищо от нея, само се намокря и нищо повече.

Веднъж в нашата комуна бяха дошли трима приятели – гости от Бургас. Седнаха хората заедно с нас около насипаните паници с рядка плакия от зелен фасул и почнахме да обядваме. Гостите ядат и се споглеждат. Става някакво чудо. Всички топим в гозбата, тя си остава все толкова, Учтиви са хората. Те гълтат намокрените отгоре сухи залъци и си мислят, че така трябва да бъде в една комуна, където учениците на Бялото братство се превъзпитават.

По-късно работата се изясни. Разпръсна се тайнствената загадка и всичко мина под знака на хумора. Конете и ние си имахме еднакво меню.

Десерта ние вземахме направо – съвсем природосъобразно. Жечо знае, че сме плодоядци и горещо ни препоръчва зреещите в двора джанки. След обяд или след закуска ние се покатерваме на дърветата, сядаме на някой клон и ядем джанки, които с течение на времето се превърнаха в жълти сливи с кисели корички. Спомням си тия закуски на сливата. Аз съм седнал на някой клон удобно, а до мене се е настанил Христо. Ядем сливи и гледаме в полето, където бавно се спуска като голям зрял плод юлското слънце. Христо кротичко къса сливките, подмята встрани кокичките с един изучен жест и въздъхва. Аз мисля, че в тая въздишка се крие нещо като недоволство, че е толкова скромна тази вечер нашата вечеря, но Христо ми пришепна тихо и замечтано за това колко ще бъде щастливо човечеството, когато всички хора се научат да живеят природосъобразно и направо от дървото ще приемат даровете на природата, както ние сега приемаме витамините от жълтите джанки.

Аз малко се замислих и се позасмях на това хрумване на щастливия Христо, защото си представих бъдещето човечество, накацало по клоните на дърветата, но лицето на Христо е много сериозно и залято в блаженото предвкусване на този здравословен и природосъобразен живот.

Драги читателю, може да изглеждат смешни някои неща в нашата комуна, но сериозната работа, за която аз по-малко приказвам тук, е такава, че тя оставя най-трайни и най-свети следи в душите ни за през цял живот.

В Ачларската комуна се става рано. След обичайната молитва за няколко минути играем гимнастика. Тя е съставена от бавни и неуморителни движения, които са елементи от Паневритмията. Жечо иска също така да играе. Как той изпълнява тези упражнения, това ще изоставим настрана. По-интересно е какво се случва по време гимнастиката. Тъкмо Жечо се изправи до сайванта или в широката кухня и почва бавно да свива ръце и да прикляка, кравите почват да се мушкат. Непогрешимият усет на Жечо долавя, че става нещо с тия ненавиждащи се крави. Както играе, той вторачва поглед в тях, замръзнал в средата на някоя движение, лицето му се залива в червенина. Той се опитва плахо да продължи движението, но изведнъж изхвръква като стрела, хваща някоя захвърлена тояга и веднага възстановява нарушения мир.

Понякога той иска да спести излизането. Тъй като е превил коляно, изсъсква нещо, подвиква, но те разбират ли от викане? Ще се изтърбушат. Тогава интервенцията става неминуема. Гневен, отчаян, той се връща в кухнята и ми казва:

– Как ще приложи човек идеите на новия живот, докато има такива диви крави? Ти ми казваш, че могло с любов да се живее. А сега ги разтърви с любов!

Привеждам този смешен епизод из живота на нашата комуна, защото тя е лаборатория за опити. Има и много хора, които също се противопоставят на идеите за живот в любов и братство, защото са горе-долу в такова положение, в каквото е Жечо с кравите. Те не могат да проумеят това, че методът на любовта е за любящи хора. Ако тия, към които ще се прилага законът на любовта, имат културата и духовната висота на кравите, естествено е, че те няма да го разберат. Той ще изглежда като анахронизъм. Ето защо преди всичко човекът трябва да разбере що е любов между хората и тогава да почне да работи с нейните методи. Христос донесе любовта на земята като най-новия и най-последен опит за възкресението на това човечество от мрака и смъртта. Щом то още не е разбрало тая любов, към това човечество ще приложат тоягата, която непрестанно поучава нашия гръб. Ще идат катастрофи след катастрофи, докато проумеем великата истина. То се знае, че като не разбираме любовта, ще дойде дървото. Но работата е да отворим душите си за нея, тъй като човек е нещо повече от ненавиждащите се крави в ачларското стопанство.

Това учение ние проповядваме в неделните дни, когато при нас идват селяните с напуканите ръце и с по-новички изпрани ризи.

„Ще дойде едно ново време“ – говори тоя, комуто е ред да води събранието. „Ще дойде наново Христос, но не вече с тая плащеница, която си поделиха разбойниците човеци след разпъването му на кръста, но Христос в Дух и истина и като обич, и като милост. Тогава по широките ниви ще се люлеят пълни класове, всеки ще дири някого да му даде от преизобилието на сърцето си, а в гърдите му нещо ще пее като чучулигите, които отнасят към високото небе своята радост.

На обяд хората си тръгват. Те се ръкуват със своите едри, напукани длани и ни гледат със сияещи чисти очи.

Кръстю Тулешков

Ще бъда особено доволен, ако успея да изрисувам, макар все така като скица, друг от нашите приятели, който говори рядко, но когато заговори, казва всичко, каквото не е казал, когато е мълчал. Привидната строгост на неговия външен вид не отговаря никак на тишината и благодушието, което той нерядко показва. Казвам „нерядко“, с други думи понякога, защото има моменти, когато от него лъха нещо доста динамично и трудно укротимо. Този приятел е Кръстю[15].

С него ме свързват повече подвизи и нещо друго, което лежи извън рамките на тази братска комуна. Кръстю, който прави впечатление, че нищо не гледа, вижда всичко. Той умее да се съобразява мигновено и може да премине от своята миловидна усмивка в буреносен облачен ден. Кръстю за мен е един от много интересните братя. Той се явява в различни гами и се приема винаги със симпатия и абсолютна вяра. Той може да премине, както вече споменах, от вида на човек с рязко решение да изяви своето недоволство и гняв, в друг – наивен, кротък и педантичен изследовател, който няколко минути с детски наивитет и чистота преглежда на светлината тъничката филийка хляб, дали в нея няма крак от хлебарка, муха или връв от чувала, в който е било брашното.

Бос, с яки крака, с дрехи като нашите, с едричка непокорна глава, върху която на различни места стои бяла, случайно спасена от Христо шапка, с Атиловска брадица и с недоверчив взор, Кръстю е най-критичният и, когато потрябва, най-непокорният от всички комунари. Той всякога подлага на анализ и посреща с проверка предложенията на бай Жечо, защото е убеден, че в тях винаги има нещо, което подлежи да се промени. Кръстю се гнуси от нечисти неща, дори се гнуси от гозбата и затова се храни само с хляб и пестил от сливи.

Позата на Кръстю е крайно характерна, типично Кръстювска. Той стои винаги привидно чужд на разговора. Струва ти се, че във всеки момент може да отговори или да продължи някое прекъснато изречение, защото изцяло е потопен в разговора. Тогава той реже тънките филийки от хляба със своето остро като бръснач ножче. После тези филийки нарязва на квадратчета и, преди да ги изяде, забожда ги една по една върху връхчето на ножа и ги преглежда срещу светлината. От рентгеновите му очи нищо не може да избегне. И тъкмо защото много се взира, винаги намира по нещо в тия правилни хлебни порцийки. Щом безпогрешното му око зърне нещо, по лицето му преминава вълна на смут. Той се зачервява и ме поглежда, като мигновено се засмива с една усмивка, която за мене всякога е имала фатална заразяваща сила. Мухата, мравката, попадналата сламка или връвта от чувала биват веднага отстранявани с хирургическа сръчност.

Пестилът е най-евтиното, което Жечо може да предложи на този постник. Жечо го купува от Карнобат, където отива понякога, и му го поднася с особено слово, в което Кръстю трябва да открие специалното към него внимание. Синкавата течност на айрана, вероятно има по-висока стойност от пестила, затова домоначалникът няма нищо против да му го доставя като основна изпитана храна. Все пак най-икономично си остава вечерянето на дървото – направо от сливите, но Жечо се стеснява да ни го предложи за постоянно, защото самият той трудно би го изпълнил.

Кръстю, който е решил да възпитава тялото си, от известно време спи не в сайванта, а вън на една пейка не по-широка от 30 сантиметра. Той може да легне на тази пейка и да остане така неподвижен на нея до сутринта. Не зная защо е решил така, но то ми харесва, защото Кръстю го върши съвсем безшумно и без поза.

Към казаното досега, искам да прибавя и едно обстоятелство, за което само споменах мимоходом. От всички хора, които съм срещнал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях. Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, толкова и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова и всичко минава добре. Но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно, където, не дай си боже, Кръстю открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място (дом, събрание или каквото и да е друго) и да се спасявам, или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко.

И досега не мога да открия причините за този заразителен смях. Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото се смееше по особен начин – така, без глас, със свити устни. Смехът у Кръстю иде винаги по един и същи начин. Отначало лицето му се зачервява силно, очите му ме поглеждат бързо и малко изплашено, а гърбът му почва да подскача като похлупак на котел, в който ври, клокочи нещо ужасно заканително, готово да разруши всяка преграда.

Трябва да се отбележи непременно и това, че Кръстю по начало е крайно стеснителен човек. Той се стеснява при всички случаи и пред всички хора. Една вътрешна импулсивна воля е възпрепятствана да се прояви. Тази стеснителност е като един бент, който спира водите на вътрешния му живот. Но колкото повече усилия прави Кръстю да мине незабелязано, толкова по-шумно привлича вниманието върху себе си, тъй като стеснителността понякога прави човека по-несръчен и той извършва неща, които се забелязват от всички.

Да разкажа следният случай. Един ден през време на училищния стаж (ние стажувахме с Кръстю в една и съща гимназия) той искаше да мине бързо край една дама, която влизаше в залата, където се четяха лекции. Тя носеше в ръцете си един куп тетрадки. За да не го спре и заговори бъбривата дама – учителка в същото училище – Кръстю се понаведе надолу като биче, което е готово да напада и бързо се совна към бавно приближаващата се тлъста госпожа. В това време горната врата, която отделяше салона по рисуване от другото отделение, се отвори и от нея важен, наметнат със своето вечно пардесю се показа директорът Атанас Димитров. Госпожата с тетрадките, като усеща, че някой влиза зад нея, обръща се назад и така се отмества встрани, че идва тъкмо пред засиления Кръстю. Един ужасен тласък я метва встрани. Тя се блъсва силно в директора, който не може да устои на могъщата ѝ маса. Двамата полетяват назад. Тетрадките се разсипват по цялото помещение, а Димитров изпуска преписките, които носи в ръка. Те заедно с пардесюто литват в пространството. Двама прислужници се спускат да задържат директора, единият се плъзва по пода, намазан с подово масло, пада назад.

В това време Кръстю, за да не види поразиите, които оставя след себе си, бърза напред. Вратът му е зачервен и гърбът му се задрусва от този фатален за мене смях. Аз примирам вече на другата страна и се надувам да не изпусна глас – нещо, което би разгневило повече директора и маститата дама.

Страшна случка! Тя е плод на Кръстювата стеснителност. И досега не мога да си обясня къде се беше засилил така, кое го подгони, та трябваше по пътя му да падат жертви. Всичко това стана така бързо, светкавично, че никой нищо не можа да съобрази.

Друг път сам Кръстю ми разказа следната случка. Веднъж той присъствал на едно събрание, където се четели, а после размишлявали и тълкували стихове от една древна индуска поема. Сред тишината, поддържана старателно от това сериозно общество, една дама, която седяла до него – една огромна, може би над сто килограмова госпожа – се навела до ухото му и прошепнала: „Кръстю, става много късно... Ще те помоля след събранието да ме занесеш до вкъщи, защото ме е страх да вървя сама.“ Кой знае как съседката му по стол погрешно казала „да ме занесеш“ вместо да ме заведеш или да ме изпратиш до вкъщи. Богатата фантазия на Кръстю веднага пламнала. Той си представил как е нагърбил този огромен товар и как се тътри по улицата с него. Тогава у него пак налетял смехът – този негов страшен враг, който макар и старателно притискан, избухнал тъкмо в един момент, когато събраните били потънали в размишление и медитация. Всички подскочили като ударени от електрически ток, а Кръстю, обзет от отчаяние, трябвало да избяга навън.“

Ето какъв е този Кръстю, който най-често беше моят партньор в Ачларе. Към него ме привързваше и неговият самостоятелен и често непокорен нрав. Той не обичаше да се подчинява на всички Жечови наредби, макар и най-добросъвестно да извършваше работата си. Ако Жечо определяше на всеки един от нас норма, т. е. площ от нивата, която трябваше да ожъне до обяд, Кръстю избираше друго, макар и по-голямо пространство и го ожънваше за по-късо време. Тогава той си вземаше хляба и пестила и се запътваше към къщи. Жечо тогава примираше от мъка, че един жътвар може да се прибере в селото към 11 часа. Той нямаше какво да му каже, тъй като Кръстю си бе свършил възложената работа, но това пусто селско сърце едва устояваше. Тогава Жечо почваше да мънка, да пухти, усмихваше се горчиво, гледаше към нас за съчувствие, но ние бяхме на страната на този, който си бе свършил по-рано работата и сега отива да чете.

И сега като че виждам невъзмутимата глава на Кръстю с бялата платнена шапка как се носи към селото между разлюляните ниви.

Мене ми харесва всичко това, защото винаги съм обичал разумното право и честното непокорство. По-ради това аз неведнъж напрягам сили, ожънвам своята норма и настигам Кръстю по извитите пътечки между нивите. Усмихваме се и почваме да си приказваме прекрасни неща.

Кръстю има много солидни знания за много неща и при това една остра аналитична размисъл. Той е естественик и изучава много съвестно своите науки. Освен дето не обича да се подчинява на Жечовите необмислени наредби, той не създава никакви грижи на нашия „шеф“. Има моменти, когато Кръстю проявява качества на много сърдечен, мек и нежен приятел – неща, които на пръв поглед не отговарят на неговия свиреп Атилски изглед.

Споменах, че Кръстю ми стана партньор в няколко от така наречените „героични подвизи“. Те са много, но ще ви разкажа само два-три от тях.

Един ден, един от ония пламнали прекрасни дни по жътвата, когато безпределната ширина прилича на златно развълнувано море, когато слънцето е взело земята в своите огнени прегръдки и небето е бездънен лазурен купол, ние двамата с Кръстю сме дежурни и нашата обязаност е да вземем храната от къщи и да я занесем на нивата, където работят нашите комунари. Решаваме, както това става винаги, когато работим на отдалечена нива, да идем и да се върнем с коне. Трябва да кажа и това, че между конете на бай Жечо ние с Кръстю сме си избрали два коня, единият от които е една жълтеникава кобила, която най-често яздех аз, а другият е чер и кокалест кон, на който обикновено язди Кръстю. Случи се през този ден така, че вещите, които трябваше да пренесем, бяха доста много: едно котле с варен зелен фасул, един голям самун хляб, една стомна и един бъкел за вода. Тези неща напълно ангажираха ръцете ни и ние нямахме възможност да държим поводите на конете, а още по-малко да ги направляваме. Единственото, на което разчитахме, е това, че животните сами си знаят пътя.

Възседнахме конете и момчето на Жечо ни подаде нещата. Закрачиха конете в горещината един след друг по пътеките. Аз нося в едната си ръка котлето с фасула, което е доста тежко и още топло, а в другата – хляба – един солиден самун, който трябва здраво да притисна към себе си, за да не падне. След мен язди Кръстю, който държи стомната в една ръка, а бъкела, подпрян на коляното, придържа в другата. Така стигнахме до една чешма. Кръстю успя да слезе и да напълни стомната и бъкела. Качи се на коня и помоли един случайно минаващ оттам селянин да му ги подаде на коня. Ожаднелите коне се спряха, пиха вода, колкото си искаха, и пак неохотно тръгнаха към нивите. За да ги подкарваме да побързат, ние ги пришпорваме с босите си крака, но техните дебели кожи не усещат твърде чувствително това подканяне.

Не е без значение да припомним, че тия клети животни бяха поставяни от Жечо на сериозен режим, който се състоеше главно в две неща: максимум работа, минимум храна. Напоследък той ги бе хранил само със слама и нищо повече.

По едно време нашият малък керван спря. Конете усетиха от двете страни на пътеката примамливия дъх на зрелия ечемик и, като се изравниха почти един до друг, задръстиха пътя между нивите и започнаха охотно щастливо и продължително да пасат. Те така хрупаха пресния ечемик от чуждите ниви, така малко обръщаха внимание на нашите подканвания с ритници да потеглят, че имаше опасност да останем така едва ли не с часове. Аз силно сритах кобилата с босите си крака, но тя не мръдна. Едва не ми се присмя на нетърпението. Кръстю и той шибна с яките си пети коня, но той като че се намести по-удобно на слога и продължи да пасе.

Какво да се прави? Ръцете ни са заети с това, което носим. Поводите на конете са отпуснати, не можем да ги дръпнем, а приятелите на нивата вече сигурно огладняват.

Мисля си така. Ако хвърля хляба в нивата и сляза да отмахна кобилата от пътя, после няма как да се кача, тъй като в другата ръка държа котлето със зеления боб. Ако пък Кръстю хвърли бъкела, той непременно ще се излее и, както е пълен, може да се разкривят шините му и да стане голяма авария. Така стояхме в недоумение няколко минути и почнахме да са смеем. Полето пред нас трептеше широко, слънчево, златисто.

Тишина бе легнала над него. Чуваха се тук таме щурци и хрупането на гладните коне, които лакомо дъвчеха ечемика.

Обхвана ме гняв на този конски апетит. Усетих, че и Кръстювата мръщина между веждите му порастна. Преди да предприемем нещо по-енергично, решихме да употребим една ловкост. Тъй като бяхме много близо един до друг, сговорихме се Кръстю да протегне левия си крак към мен, да извие нагоре могъщото си стъпало и аз да окача на него котлето с варения боб. След това аз да сляза, да хвана за поводите двата коня и да ги изтегля напред, като, разбира се, веднага ще взема котлето от босия крак на Кръстю. Но известно е, че плановете не винаги се сбъдват. Има непредвидени обстоятелства, които осуетяват замисленото.

Кръстю протегна крака си и аз се наведох и внимателно окачих котлето на него. В този момент неговият кон, който дотогава си пасеше най-спокойно, прояви фатална за нас чувствителност. Един отблясък от повърхността на излъсканото котле попадна в окото му. Той се уплаши и, като вдигна глава, хукна напред. При вдигането на главата си той така силно удари стомната, която бе в ръката на Кръстю, че от нея шурна вода. Конят, като усети водата на гърба си, още повече се уплаши и полетя. Кръстю тогава едва не падна на земята, захвърли гневно бъкела и успя да хване котлето в ръка, като спаси значителна част от боба. Разгневеното животнно и още по-разгневеният ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. И Кръстю, и аз слязохме от конете и почнахме наказателната акция. При всичката си любов към тия животни ние им ударихме по няколко „плесника“ по пърхавите лакоми муцуни.

Криво-ляво успяхме да занесем яденето на нивата без, разбира се, строшената стомна. Всички се смяха презглава на тая история. Само Жечо не се засмя. Той остана твърде опечален за стомната. За тази стомна той се тюфка до края на сезона. Описваше я, хвалеше я, цъкаше с уста, припомняше цената ѝ и обстановката на Карнобатския панаир, откъдето я бе купил.

Колко много години има оттогава, но аз съм сигурен, че и днес, ако Жечо срещне мен или Кръстю, ще ни рече: „Тю, бре! Та как можахте да строшите такава стомна!“ Той и до днес не вярва, че стомната е строшена от главата на неговия кон. Той по би повярвал, ако му кажехме, че стомната се строши от Кръстювата глава.

Ще продължа още за Кръстю.

Наближава вечерният час, когато ние се редуваме да бъдем тореадори. Това изкуство е чисто испанско, но то ни потрябва в Ачларе. Работата е в следното. Една от кравите си има теленце. Не зная дали това става винаги така или пък случаят е специален каприз на Жечовата крава, но тя не отпуща млякото си да бъде издоено, докато малкото ѝ теле не се набозае. Процедурата се извършва така: Жечо донася една коричка хляб, слага я в устата на кравата, която почва да дъвче. В това време пускаме телето. То веднага се залавя за вимето и почва да бозае. В този момент почва моята и на Кръстю интервенция. До нас чакат Коста и Александър, за да доят, а ние с Кръстю трябва да отстраним телето от вимето на майка му. Това не е лесна работа. Аз обикновено хващам телето за рогата и с все сила извивам главата му, докато се откъсне от млечното виме. Телето е доста силно и това е една сериозна борба. Но и ние с Кръстю не се шегуваме. Когато аз се затруднявам в този тореадорски двубой, Кръстю хваща опашката на телето и съдейства с азиатска настойчивост за отстраняване на рожбата от майката.

Веднъж при такава една тореадорска битка Кръстю се разгневи за нещо на телето и забрави да пусне опашката му навреме. То се втурна към обора и повлече Кръстю, който по корем също се вмъкна вътре.

Докато трае тая борба, Коста дои кравата с ревниво научно усърдие. Очилата му святкат и той дава някакви обяснения по теорията на доенето. Ръцете му са малко несръчни при тая деликатна манипулация, но все пак той успява да напълни котлето с топло мляко.

Ще оставя за малко Кръстю. При него ще се върна, когато трябва да разкажа за едно-две босяшки пътешествия, в които ние показахме нашия непримирим свободолюбив дух.

Коста (Константин Константинов)  

Споменах за Коста[16]. Непременно трябва да се опознаете и с този представителен очилат комунар, един съсредоточен, мислещ и строг безвластник – някогашен летец, с респектиращо сериозно лице, но с необикновено мека и магнетична чувствителност на сърцето. Първият му вид внушава приятен респект, но когато се вгледате в ирисите на очите му, зад студено светкащите стъкла на очилата, вие ще видите една отразена там душевна хубост, готова да откликне на всеки вопъл и готова за саможертва.

Коста е един от инициаторите за основаването на тази братска комуна. Той е успял да прескочи много примамки и съблазни в живота си и е прегърнал с любов несгодите и суровостта на този опит, в който всеки от нас влага дял от себе си и от своите копнежи.

Горд и аристократичен дух, със сдържан и отмерен маниер, с хубава осанка, къдрокос със златиста отсянка в косите си, висок, привлекателен. Гласът му е най-приятен в ансамбъла на нашите мъжки гласове. Този глас аз всякога различавам между всички останали по неговия кадифен, мек тембър и, преситен с някаква чувствителност, която иде не от земните недра, но от много по-високи светове.

През цялото време в Ачларе аз съм си мислил за това, колко е чужд Коста на тази селска обстановка, на тази мизерия. Докато ние по някакъв начин, макар и насилвайки себе си, се сродихме с нея, Коста ѝ остана чужд до край. Той обаче имаше силно подчертано другарско и братско съзнание, за да не покаже никога това.

Едно снизходително примирение покрива всички грапавини, които без друго терзаят чувствителната му душа. И Коста носи от сандалите, които приготовлява Борис с няколко замаха, и неговите гащи са дрипави като нашите, и неговата брада е избуяла по лицето му. Всеки момент аз си мисля, че това е маскировка, зад която се крие един истински благородник, дошъл тук да подчертае с този подвиг на отричането от света своята привързаност към идеите, които го вълнуват. Тъкмо поради тези свои качества, Коста Константинов внушава доверие към добрия изход от тоя опит за превръщане на нашите идеи в практика.

Как мога да забравя ония минути на отмора между високите ароматни стъбла на слънчогледовата нива, когато ние приказваме, унесени във виденията на един нов свят, на едно човешко общество, връзките между отделните членове на което са връзки на взаимопомощ, а законът е любов. Коста е бивш анархист и затова носи в нашите идеи оная компонента на благородна решителност, която характеризира кропоткиновците[17]. Може да сме изглеждали наивни тогава, когато търсехме практическото приложение на словото на учителя Беинса, но тогава между стъблата на царевиците и слънчогледите ние имахме някаква стойност, която е повече от всичко друго в нашия житейски път. Ние струвахме повече от практичните хора, от ловките търговци, от хитрите, успели в кариерата си парвенюта, защото светът гъмжи от тях, защото земята е натежала от алчни вълци и лъжци.

Ние никога не си правехме илюзии, че ще оправим света като тях, които все го оправят и все го оставят в развалини и отчаяние. Ние знаем, че светът не може да се оправи с тия методи, с които си служат хората. Оправяне има в човека, но не за всички е дошъл този час. Не всички ще се пробудят от многохилядолетния си сън, а само тия, на които е дошло времето. Не само досегашните, но и бъдещите страници на историята ще потвърдят това.

Тиранията на този свят може да се справи с всяка героична съпротива. Гробниците на земята са гробници на смели борци с оръжие в ръка. Но тиранията не може да се справи само със семената на любовта, посети в нивата на живота, защото тези семена неминуемо израстват и дават своите плодове. Победен е ужасът на Атила, на Чингиз-хан, на Тамерлан, на инквизицията и гилотината, но никой не може да победи кроткото слово на Христа, което се носи като благодатен спасителен полъх и зов над пламналата в ужас и противоречие земя. То изтрая 2000 години и още 2000 пъти по 2000 години не ще бъдат достатъчни, за да се проумеят тия „думи на живот“, които изрече Назарянинът.

Прекрасни младенчески копнежи! Вие стоите като ореол на нашия живот и синеете като драгоценни бисери над останалите безплодни и пусти дни и нощи. С вас душите ни дишаха небесните чаровни хубости. Хубави, чисти неповторими ачларски дни и нощи! Вие сте като звездите върху мрачината на нашата земна суета. Да можеше да завардим чистотата ви завинаги!“

С името на Коста са свързани почти всички сериозни почини. Той носи в себе си дух, склонен към независимост. Не само като остатък от неговия анархизъм се проявява този дух, но и като една основна черта на характера му. Неведнъж след опита ни в Ачларе ние сме приказвали с него по тия въпроси и той винаги казва, че е необходимо да се освободим по някакъв начин от унизителното положение да ни издържат домашните, докато следваме. Като резултат от тия решения, прилични на решенията на ония момчета, които побягват от къщи, за да предприемат околосветско пътешествие, се явяват някои почини. Най-напред аз и още трима приятели, след завръщането ни от Ачларе постъпихме като надничари в един държавен разсадник. Там копаехме лехи и садяхме семена на борчета под мъдрото ръководство на един духовит стар градинар – дядо Георги. В разсадника ни плащаха нещо, което едва стигаше да си купим хляб и сирене и да се нахраним на обяд под сянката на буйно разлистилите се дървета. Макар и скромно възнаградени, ние се чувствахме горди, когато сутрин влизахме в редицата работници от близките софийски села, които ни гледаха с почуда.

Втората атака към самостоятелност беше, когато посредством гаранцията на един наш приятел и член на братството – Тодор Попов[18], ние успяхме да вземем част от един голям търг за изготвяне горнищата на войнишки ботуши. Никой от нас не знаеше обущарския занаят, но в скоро време, приведени над миризливите кончове[19], почнахме да отхвърляме част от работата. Дали от нашите горнища щяха да станат най-хубавите ботуши, това е отделен въпрос, но ние усърдно мушкаме шилата и иглите, седнали на малки столчета в двора или във вестибюла на квартирата на нашия приятел и брат Тодор.

Картината беше неописуема. Коста работеше най-усърдно. Той влагаше старание и особен смисъл в работата, тъй като тези движения и провирания на шилото и иглата вече осъществяваха неговата толкова мечтана независимост.

Не си спомням добре края. Зная, че хората доста изпулваха очи при приемането на поръчката. Те плащаха нещо, което беше достатъчно да покрие само разноските и тези няколко самуна хляб, сирене и халва, изядени при работата. За възнаграждение не остана нищо. Ние продавахме евтин труд. Бяхме готови да изгорим и последното гориво в нашите ентусиазирани души само да придобием независимостта, на която Коста беше най-горещият привърженик.

За да охарактеризирам Коста, ще спомена и едно друго предприятие, в което аз по ред причини не вземах участие. То беше уговорка за направа на дървени печатарски букви за афиши. Заедно с това се работеше и резба на различни украшения като подложки, етажерки и най-главно една голяма фруктиера, с която усилено се занимаваха Коста и Жорж Радев. Спомням си колко време тази феерична фруктиера се мъдри на витрината на една сладкарница до бившето кино „Пачев“ на булевард „Дондуков“ с надпис „продава се“. Но никой не я купи, за да зарадва майсторите и да придаде гордост на Коста, който е убеден, че човекът може лесно да стане независим.

С моите спомени за Коста ние се поотдалечихме от Ачларе, но сега наново ще се върнем там.

Асен Кантарджиев

Идва ред да разкажа за един друг член на Ачларската комуна. Нарича се Асен[20]. Той е бивш военен от флотата. Среден на ръст, също с брада, с панталони от син док, с островърха шапка и с кротки усмихнати очи. Асен никога не говори със силен глас. Всякога е тих, системен, разсъдлив и умерен. Асен е човек на мярката. Кой знае защо, но движенията му по едно време взеха да стават от ден на ден все по-бавни и по-бавни, докато заприличаха на ония движения в киното, когато лентата се пуска в бавен, разточен темп, за да се види някой скок на кон или движение на спортист, с което той спечелва победата.

Асен никога не отсъства от работа, макар че винаги ни изглеждаше много уморен и изтощен. Той отхвърли предложението от наша страна да остане вкъщи. Солидарен е с нас и не иска да остави впечатление, че манкира, изостава назад. И ето той слиза методично по изкривените стъпала на нашата прословута библиотека, където в извехтялите рафтове сме натрупали много книги. Взема мотиката, поставя я внимателно на рамото си, като че тя е направена от трошливо стъкло, пъхва някоя книжка в джоба и тръгва със своя бавен, спокоен вървеж, като всяка стъпка е обмислено сложена, сякаш гази между чупливи вещи. С бледичкото си лице, заобиколено с редичка мека апостолска брадица, той прилича на ония евангелски типове, които са вървели по трънливия път да разнасят новото благовестие.

Асен също чете астрология. Той владее отлично немски език и е прочут със своите миловидни умозаключения. Макар че по-рядко приказва, той вината изрича умни приказки, полезни изводи и приемливи предложения. Както всеки един от нас, така и той познава много добре бай Жечо и винаги предугажда хитрите му намерения. Асен свири на цигулка. Неведнъж сред безредата на ачларския двор, сред разхвърляните сечива, сандъци, снопи, мотики и дрипи, когато на високото небе се палват първите звезди, Асен свири тихо и замечтано със своята цигулка. В звуците има проста сърдечност, която често ми напомня за моите домашни, за изоставената уютност на бащиния ми дом. Тя затрогва всички ни освен Жечо, който в това време си мисли дали не може под звуците на тая цигулка, в тия часове на вечерния здрач, да се свърши още някоя работа.

Асен, макар тогава слабичък и нежен, вървя с всички ни до края на подвига, до един прекрасен незабравим ден, когато аз, Кръстю и Борис, като по-якички, пренасяхме чувалите с жито, изсипвахме ги в хамбара и чувахме тракането на златните зрънца като най-чудесна музика. Този ден аз нарекох празник на нашето усилие, положено под тежкия зной. Дали тези, които са яли хляба от тия зърна, не са сънували чудните ни видения, нашата обич към небето, белите облачета по него и звездните кервани?

И Асен е там, и Жорж, и Христо, и Коста, Александър – доброволните работници на Божията нива, подали си ръка да останем до край – до деня, когато хлебните зърна, родени от слънчевата обич, ще се приберат в хамбара на Ачларската комуна.

Тогава Жечо за пръв път, макар и сдържано, но все пак истински, се усмихна.

Александър Стрезов

Александър[21]. Ето името, с което се кръщават всички големи люде или такива, които трябва да станат големи. В случая ние имаме едно лице, една усмивка, разлята по него като светликът, който се разлива по нивите, когато отмине облачето, препречило слънчевия лик. Двете големи черни очи на Александър всякога са миловидни и усмихнати. Той всякога разлива по образа си тая мечтателна миловидност: и когато жънем, и когато се перем, и когато напластяваме сеното в огромния прашен плевник.

Александър, когото зная отдавна, който е близък приятел и сътрудник на Борис в естествения факултет и който заедно с Борис ходи и през най-лютите зими без балтон, има винаги широко сърце. Той приема с тишина всички неща. В наелектризираните минути, които предвещават малки бури между Жечо и някой комунар, Александър пее на руски, замечтан в своя нежен фалцет, любимата си вечна ария от „Миньон“[22] – „Знаеш ли той страни...“

Може би тази ария стана причина без време и без повод да се залепя понякога на задния плет на Жечовия двор щерката на ачларския поп.

Има моменти, когато Александър твърдо се заема с разрешаването на някой въпрос. Тогава той придобива твърд вид, сбърчва вежди и привидно се отдалечава от своя лиричен свят. Но при едно леко сърдечно докосване, някоя смешна история, някой инцидент с кравата или прибързаните стъпки на Жечо с босите лапи по двора, веднага се преобразява. Широката усмивка пак се разлива по лицето му и надвива над мръщината. Тогава черните очи се изпълват наново с нега и от устните му се проточва непреодолима мечтателната тъга за Миньон.

Георги Томалевски

Единственият, за когото не споменавам нищо за сега при прегледа на ачларската фаланга, това съм аз. Но вие вече знаете толкова неща на мен. Какво ли мога да кажа за себе си? Тия, които ме познават, знаят колко струвам. На тия пък, които не ме познават, ще кажа, че е по-добра да ме мислят за такъв, какъвто ме препоръчват добрите ми приятели. Защото, както казва Монтен, ако нямаше благоприличие на този свят и ако човек би имал кураж да каже всичко за себе си, едва ли би могъл да каже нещо похвално.

Един ден се погледнах в огледалото. Това стана случайно, когато почиствах газената лампа. На нея имаше огледало. Аз дълго и изненадано разглеждах този образ. Това аз ли съм? Стана ми чудно, че досега нито един от приятелите не ми каза на какво приличам. Лицето ми бе обрасло с една страхотна брада с цвета на тъмен бакър и с твърдостта на зъбна четка. Мустаците ми бяха по-руси и облагородяваха някак тая свирепа растителност. Косите ми бяха дълги, прашни, на едри кичури и накрая избелили от слънцето. Приличах на кукла от куклен театър, която трябва да изобрази разбойник. Като поразгледах по-внимателно брадата си, с тъга си спомних немската пословица: „Роте харе, гот беваре“[23].  В този час пред лампеното огледало оправдах тия, дето хвърляха камъни към чешмата, когато точех вода, както и втренчения поглед на селяните по пътищата, когато правехме с Кръстю своите пътешествия. Все пак благодаря на Господа, че не ме утрепаха някъде, защото тогава, по времето на земеделското правителство на Стамболийски, имаше заповед до всички стражари, военни, горски и други власти по разбойниците да се стреля без предупреждение.

Разглеждах се дълго и открих, че само в очите си бях запазил нещо човешко. Все пак въпреки всички тия неща хората бързо се отпущаха пред нас и ни гледаха с доверие. Имаше нещо, за което те дори ни обикваха.

В Ачларската комуна аз жънех, връзвах снопи, месех хляб, когато дойдеше моето дежурство, борех се с телето и се радвах на добри физически сили. Научих се да се пера, но не можах да се науча да не късам дрехите, когато ги извивах. Те пукаха и, когато ги просвах на въжето или на дървото да съхнат, по тях имаше дълги цепнатини. Може би това даваше кураж на Христо да се приближава до мене и, както си жъна, да откъсне от спуснатата ми риза цял ремък за превръзка на порязания си пръст.

Има дни и нощи, когато в душата ми въстават съмнения, дали така трябва да бъде всичко, което правим. Има особено нощи, когато след усилената работа не мога да спя. Помня тия нощи. Тогава ние с Кръстю спяхме навън в двора. Той на своята тясна скамейка, аз на една стара изхвърлена врата, върху която метвах една черга. Когато на небето имаше пълна луна, ние по-трудно заспивахме. Кръстю мълчи, но аз знам, че и той не спи. Ние и двама мълчим и потъваме в лунния омайващ фосфорен и хипнотичен блясък. Мислех си за домашните, за студентството, което след уреждане на конфликта между университета и правителството, трябваше да продължи, за това какво ще бъде новото човечество.

Понякога ми се струва, че съм изоставен и от небето, и от хората. Става ми тъжно от тая самота, но тия мисли бързо изчезват, защото си мисля, че наблизо в сайванта спят моите братя, с които ме свързва голяма обич.

„Ачларе. Понеделник, 29 май.

Преди обяд копаем на маковата нива, но след обяд сме у дома.

Вали напоителен обилен дъжд. От стрехата на селската веранда ние усещаме миризмата на земя. Може би не ще повярва никой, който цял живот е бил градски жител, но земята има чудна миризма.

Какъв предобед е днешният! Има нещо неописуемо хубаво, когато копая на просторната нива. Другарите са далече и едва дочувам звънките удари на техните мотики. Небето над мен е огромен купол с плувнали по него облачета, дошли от морето. Сам съм, леко помилван от утринната хладина. Струва ми се, че съм мъничка точица, в която се срещат небето и земята. Усещам тази среща. През босите ми нозе нахлува топлата тръпка на прамайката земя, която ме е родила. В гърдите си усещам възторгът от синята усмивка на небето. Копая си и никой не подозира, че под съдраната ми риза имам ликуващо сърце. Вие, драги читателю, си спомняте тия думи. Аз ги казах и в началото, когато почнах да разказвам за ачларци.

Изкопавам една бразда и спирам. Свалям леката си платнена шапка и усещам как вятърът се хвърля в моите обятия. Сякаш някой ме прегръща.

Сам съм в тая вълнуваща се степ, но ми се струва, че някой стои тук наблизо.

Сядам на топлата пръст. Чувам сърцето си и ми се струва, че то пее някаква песничка. После лягам на браздата. Пред премижалите ми клепачи слънцето праща безброй багри. Мисля си за щастието. Има ли щастие? Има ли щастливи хора по света? Може би в „Хиляда и една нощ“. Там принцовете са щастливи. Те летят на своите яки жребци, обкичени със злато. Те живеят в хладните зали, където гукат гълъби и свирци огласят пространството с любовни песни. Но все пак не е щастие това, което може да ти отнемат други принцове с по-яки коне и повече богатство. Какво богатство е това, което трябва да се брани с острието на кинжал.

Учителят Беинса Дуно ни научи, че щастлив може да бъде всеки, който е близо до Господа, до Великата Любов. Когато Той се докосне до теб, ти ще бъдеш безкрайно щастлив.

Копаем по браздите с Христо.

– Христо бе, – питам го аз, когато се изравняваме – чувстваш ли, че има някои часове през деня, когато на нивата става неизразимо хубаво?

– Да, разбира се, – отговаря Христо, забива дръжката на мотиката в меката пръст и сяда кръстато на широката металическа част. (Да се чудиш просто как го прави. Като че седи във въздуха, когато го гледаш отдалече.) – това са добрите татви. Татвите продължава той, са различни. Те са течения от небето. Слизат оттам като невидими потоци и се променят.

– Така ли? – казвам аз.

– Да – отговаря Христо меко и замечтано. – Това са небесните татви, което ще рече различни гами от невидимия свят.

Вятърът отнася шепота на Христо.

Щастливо обстоятелство е това, че всички комунари от братската ачларска комуна са музикални и са при това добри певци. Вечерно време ние попяваме пак така многогласно както някога в нашите събрания у

Коста. Песента тържествено се излива вън в тишината на настъпилата вечер и тя ни възвръща в един хубав спокоен свят, като заедно е това възвръща бодростта след морната работа.

След като си легнем, дълго още звучи в душата ми песента. Заспивам, като че небесната люлка отново ме залюлява.

30 май – пеш 70 км от Ачларе до морето.

Вървим по мекия път през полето. Отначало нашите ризи се белеят из угарите, а после сред разлюлените златисти класове на нивите. Тук можеш да си мислиш и да съзерцаваш, каквото искаш, никой няма да ти попречи. Приятелите са далече напред из браздите. Можеш да мълчиш, но можеш да запееш или да се молиш – пред лицето на Бога си. Копаем, всеки в своята дълга бразда, но не скучаем. Когато един брат се изравни с мен, казах:

– Като бели изкъпани агънца са тия малки облачета. Колко ми се ще да идем до морето. Би ли приел да отидем до там?

– Жечо няма да ни даде пари за път. Как, пеш ли?

– Пеш, разбира се. Ще идем пеша дотам – отговарям аз.

– Добре, да тръгнем тогава още утре. Но много рано, нали?

– Да.

Аз не съм виждал море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но все още не бях го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ме делят от него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идат оттам, от морето, и ме подканят да ида при него.

На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстю.

Над полето трепти пролетна радост. Чучулига се извива над нас във висините. За нас няма нищо невъзможно.

На следния ден ставаме рано и поемаме в свежата утрин по прашния друм. Зад нас вече са останали много километри. Краката ни са обути в прости сандали. Работни хора из полето ни поглеждат, без да прекъсват работата си. Никой не ни пита кои сме и къде отиваме.

Ето го най-после и морето – синьо-зелено, а понякога гълъбово с бели гребени. Вълните му се разбиват с тежки въздишки в скалите на брега. От време на време то замлъква, като че се сеща за нещо и мълчи, отнесло вечната тайна на живота в глъбините си.

Ачларе, Юни.

Ние сме отново в Ачларе – нашето първо училище за братски комунален живот. Работим на нивите. Упояващо миришат слънчогледите. Разцъфтелите едри глави са обърнати към слънцето. Земята е напечена като пещ. Струва ми се, че тръпне в слънчевите обятия, защото са настъпили вече седмиците на жътвата. Вечерите са морни, но величавите гирлянди на съзвездията ги украсяват. Щурците пеят усилено в хор и хладен повей гали лицата ни, пламнали от юлския пек.

– Гледайте, „Млечния път“ – обажда се някой от облегнатите на кръстците жетвари.

– Да – отговаря друг – но ти виждаш ли „Лебеда“ в него?

– Там пък е „Северната корона“. Обърни се малко на запад, казва първият. – А там е сърцето на „Лъва“. „Регулус“ се нарича тази звезда.

Слънцето праща Божествен огън, а полето трепти в мараня. Аз не познавам друго поле с такива широки и волни хоризонти. Облаците днес са наредени надалеко околовръст и като че чакат нещо.

Днес Кръстьо донесе на нивата баница. Една от учителките в селото е вече наша съидейница. Тя ни праща баницата.

Мисля за моята майка. Спомням си как пътувах с нея във влака като дете. Там седяха ханъми с разноцветни наметки.

– Как се различава лицето на майка ми от лицата на турските жени!

Когато си лягам вечерта, когато слагам глава на коравата възглавка, над мен се разстила необозримо широко звездно небе. Чувствам, че образът на майка се разлива в безкрайната ширина и оттам слиза утехата на една друга майка, която ме обича със същата обич както моята, и вместо черната си забрадка тя е заметнала плащеницата на звездната нощ.

Така аз се научавам да разговарям с великата майка на света, която слиза от небесните висини, докосва ме с топлата си длан и ме милва както тогава, когато бях дете.

Още колко неща бих могъл да разкажа за Ачларе, но и това, малкото, което казах, е достатъчно да разберете какво велико нещо се извърши у нас сред това широко плодородно поле.

После следва Карнобатският панаир, сандалите, които ни купи Жечо, гостуването при семейството на Мара и Теофана[24] и връщането в нощта, когато щурците свирят из полето и на изток бавно се подава дискът на пълната луна.

22 юли – пътуване из бургаски окръг

Аз и Кръстю пътуваме из Бургаския окръг. Посещаваме селата на някои наши приятели.

Днес с мен се случи нещо неприятно, но, от друга страна, ми показа какви божи хора живеят на тази земя. Ние се движим между селата Лъдже-кьой[25] и Тержумен[26]. Малко съм настинал и уморен. Усещам силни болки в стомаха. Аз никога не съм страдал от стомах, но тогава, към три часа след обяд, след като направихме по една топла баня в лъджето[27], усетих такива непоносими болки в стомаха, че трябваше да седна върху един камък на пътя. Не мога да се помръдна. Сякаш нож е забит в стомаха ми.

Кръстю и някои други приятели трябва да заминат за Айтос, но аз в това състояние не мога да ги последвам. С големи усилия стигнах в къщата на един наш приятел – бай Мильо[28].

Останах сам в една селска, непозната къща, легнал върху чергите на един диван. Болките са адски.

Веднага при мен идва жената на Мильо – една сериозна, около четирдесет и пет годишна, висока селянка с необикновено дълбоки, замислени очи. Аз съм поразен от вниманието, грижите и тревогата на тази странна селска жена. Само моята собствена майка би могла да се грижи така, както жената на Мильо. Помолвам я да стопли вода в един съд и да ми даде една чаша. Врялата вода на малки глътки успокоява малко болките, но аз все не мога да се помръдна.

Поставям си топла тухла на стомаха и така дочаках нощта.

На няколко пъти усещах как с леки, нечути стъпки жената приближаваше до моето легло и слухтеше дали спя. Като че на това легло лежи не един непознат случаен пътник – приятел на нейния съпруг, а собственото ѝ дете. В тия леки стъпки на босите нозе аз долових приближаването на чистата човешка любов, която живее в някои сърца. Аз видях човека в най-прекрасния му вид. В грижите на тази непозната селянка видях бъдното човечество, заживяло в мир, братство и взаимопомощ. Видях царството Божие на земята.

Аз никога не ще забравя сестра Златка. Така се наричаше селянката с големите тъжни очи.

В село Кавак-махале[29] видях осъществена на дело Христовата любов. Селяните са премахнали оградите без закон. Цели махали живеят като едно семейство. Там жънат, копаят и вършеят задружно. Днес ожънват нивата на Иван, а утре на Тодор. И отиват всички вкупом с песни и радост. Тук хората са осъществили по любовен път това, за което от много десетилетия се борят комунистите. В това село има младежи, които се учат да свирят, учат стенография, есперанто и четат в свободното си време.

Ачларе, 27 юли.

Чудно ми е как вдигам тези тежки снопи на колата. Когато колата е натоварена както трябва, ние пренасяме снопите на хармана. Вие знаете вече как Жорж подканя кравите.

С младите кончета вършитбата върви по-лесно. Те не се мразят както кравите. Подсвирнеш им, а те припнат. Изправят хубавите си главички, развеят гриви и подскачат весело.

Днес Александър замина за Стара Загора. Няма вече да слушаме арията от Миньон.

Финален акорд – напускане на комуната, 10-14 август 1922 г. и отпътуване към събора в Търново.

Дойде и денят, когато ние с Кръстю се поддадохме на спонтанно надигналият се в нас гняв срещу Жечо. Може би този гняв е благороден, може би е слабост и немощ, но ние в този ден сложихме края на пребиваването ни в Ачларе.

Ние сме привършили всичката работа. Житото, както знаете, е вече в хамбара. Слънчогледите са обрани. Маковото семе е складирано в една стая. Нивите са самотни, пусти стърнища, защото вече преваля втората половина на август.

В делничния предобед оправяме из двора това и онова, товарим пръст на една кола, но сме много нес-покойни и нажалени, защото Коста е заболял тежко от малария. От три дни положението му не се подобрява. Температурата му е висока, а очите му гледат много измъчено.

Аз, Кръстю и Жечо – най-опасната и най-динамичната тройка, ринем една купчина пръст. С Кръстю тихичко коментираме състоянието на Коста и решаваме, че той трябва незабавно да отпътува от Ачларе и да почне бързо да се лекува. Маларията не е шега. Но работата сега е как ще отиде до Карнобат. Разбира се, с колата. Всичко може да се отложи, но човекът да почне да се лекува. Какво ли не може да направи маларията на един изтощен организъм?

– Бай Жечо, – започва Кръстю тихо и колкото се може най-любезно. – Коста е сериозно болен и трябва да го отведем до Карнобат, а оттам с влака до София. Може и до Търново, защото скоро там почва събор.

Жечо поглежда към нас с изплашен поглед, че може да му поискаме колата. Той почва да мънка нещо, отначало неразбрано, но после неочаквано и много рязко отсича, че за нищо на света сега не може да отдели конете от работата и че Коста може или да почака, или да иде пеш до Карнобат. Да искаме в такова време колата от моя и от Кръстюва страна, това би значело вече душманлък.

– Бай Жечо, – обръщам се аз твърдо – Работата се отнася до сериозно болен човек, който едва може да стане, а камо ли да тръгне пеш до Карнобат. Ние няма да го оставим така.

– Тъкмо сега ли намерихте! – започва той да вика и лицето му пламва в червенина.

Аз се възмутих. Навъси се и Кръстю. Стана ни мъчно, че той не се стряска за живота на един човек, който му е работил без пари цял сезон – от март до края на август.

Усещам гневни тръпки. Разбира се, сдържах се.

– Жечо, – казвам му сериозно – щом не даваш конете и колата, ние ще поискаме кола от наши познати в селото и ще им разкажем защо е станало така. Мисля, че хората няма да те похвалят, като научат, че не искаш да дадеш конете да отведем болния. Приемаш ли този срам?

Съвсем пламва лицето му. Хем, от една страна, не му се дават конете, хем пък го е срам от селяните, особено от тези, които идваха на нашите неделни събрания. Тогава той почна да тича напред и назад из двора, да мърмори и най-после се обръща към нас и казва, че само бели сме му правили и не сме му вършили никаква работа. Маститият ни „шеф“ забравя, че хамбарят е вече пълен с жито и че всичко, от ранна пролет до късно лято, е минало през нашите ръце.

Щом чуваме това, ние с Кръстю като по даден знак хвърляме лопатите и отиваме да си стегнем багажа. Решението ни веднага да напуснем Ачларе е непоколебимо. Жечо мънка, подканя ни да останем, но нашите ръце вече стягат вързопите.

Ние уведомяваме другарите си, предаваме им нашия разговор с Жечо и те одобряват решението. Самият Жечо е вече смутен. Нашата постъпка и огорчението, което забелязва в лицата на нашите братя, събужда у него нови, може би непознати дотогава чувства. Тази промяна ни зарадва, защото мислим, че това е един от плодовете на нашия общ братски комунален живот.

След обяд колата е готова, качват Коста и го отвеждат до Карнобат. За нас с Кръстю няма връщане. Ние сме се сбогували и сме вдигнали вързопчетата си, вървим към града, простили сме се с двора на Ачларската комуна.

Вървим пеш. Хълмовете и долинките блестят в предобедната светлина на августовския ден. Движим се като бродят по дългите прашни друмища. Сега обаче нямаме бради. Преди да тръгнем, ги обръснахме. Над земята трепти мараня. Дочуват се познатите провиквания на щурците. Над широката равнина, над невисоките ридове, върху жълтеникавата ивица на пътя летният ден се чувства като топла милувка. Ние крачим с мисълта, че сме оставили зад гърба си тежък, но хубав труд. Малката горчивина от постъпката на Жечо изчезва. Ние знаем колко трудно се преустройва една закостеняла в собствеността човешка душа. Разбрахме колко е трудно за един селянин по време на работа, макар и не най-важната, да даде конете си за пренасянето на болен човек. Обути сме в сандалите, които ни направи Борис, защото единствените сандали, които ни купи Жечо от карнобатския панаир, са във вързопите ни. Тях не бива да разваляме. С тях ще се явим на събора в Търново.

В Карнобат се отбиваме при наши близки приятели. Семейството на двете сестри Мара и Фанчето Савови ни приема топло и братски. Ние разказваме, че сме тръгнали за Търново, но нашите мисли са все още в Ачларе при братята – при Коста, който оставихме болен и за когото предупредихме, че ще пристигне наскоро в Карнобат, откъдето ще бъде изпратен или за Търново, или за София. Това ще се реши във връзка с неговото състояние.

След обяд, към седем часа, ние сме вече във влака. Моите и Кръстювите пари стигат, за да купим билети за Стара Загора. Колкото се отдалечаваме, толкова Ачларе ни става по-мило. Мил ни става и Жечо с всичките си навици и хитрини. В този бяг на влака всичко преживяно в Ачларе става скъпо. Дощя ми се пак да зърна изкривеното помещение на нашата библиотека, да седна на дъските, да сложа дебелия том на астрологията на Канцер „Аквариус либра“. Поиска ми се да прегърна Христо и да тръгна по прашния друм към нивите. Много ми се иска пак да чуя мърморенето на Жечо и неговия въпрос: „Братя, с какви лъжички искате да ядете киселото мляко? С чаени лъжички или разредено на айрян с големите супени лъжици?“ Спомням си за черната руска рубашка. Ние се редувахме да я обличаме, когато ни идва ред да гоним кравите, впрегнати в тежката диканя. Тя е изпотявана и изсъхвала толкова пъти, че можеше да стои права, ако я поставиш на земята. Приличаше на бойна ризница. И за тази дрипа дори ми стана мило.

Лети влакът по релсите стремително, гладко. Колко е различно това возене от онова, с което свикнахме в село. Каруцата на Жечо е без пружини, пътят е каменист, а кобилите винаги бягаха в неравен тръст.

Над земята пада мрак. Най-после става тъмно. Ние се люлеем уморени на дървените пейки във вагона, често заспиваме и се пробуждаме, усещаме гарите по блесналите светлини и после пак потъваме в полудрямка и в унасящия ритъм на колелата.

Най-после стигаме Стара Загора. Неприятно нощно слизане. Багаж, вързопи, хладни тръпки в гърба. Колко са тъжни изсвирванията на маневрените машини в нощта. Къде ще спим? Ние, разбира се, няма да безпокоим никого сега. Затова се свираме в широко помещение, натъпкано с куфари, денкове, кошове и сандъци. Те са привързани с въжета и имат криви надписи. Аз лягам на една дъска, свивам се и заспивам така, както спят носачите по железопътните гари. Кръстю ляга наблизо до мен. В съня си усещам тръпки отначало в гърба, а после и по цялото тяло. Умората обаче надвива и аз, както тръпна, продължавам да спя.

Когато се пробуждам призори, усещам, че целият съм вкочанясал от нощния хлад. При нас идва отнякъде един наш ямболски приятел. Видяхме се с него и тръгваме да търсим Александър, който се е прибрал в Стара Загора при домашните си няколко дни преди нашето тръгване.

Аз оставам да гостувам на Александър, а Кръстю отива в друга къща. Когато си лягам вечерта, разбирам, че съм болен. Усещам съвсем явно признаците на малария. Челото ми пламна, разтърси ме треска с неприятни студени пълзения по гърба и после огън, като че съм в пещ. Когато през деня малко се поокопитвам, но все още сериозно разтърсен от маларията, излизаме с Кръстю за около половин час да продадем часовниците си. За моя ръчен часовник получих сто лева, а Кръстю за неговия сто и петдесет. Часовникарят дълго разглежда марките на тия часовници и нашите лица. Кой знае какво си е помислил, но плати парите. Това са пътните ни разноски до Търново.

Наново лягам в дома на Александър. Замаян съм и изгарям от огъня на болестта. Като в присъница виждам как минава край мене бабата на Александър – една мила старица в народна дебранска носия. Усещам, че се грижат за мене, че и Кръстю е до мене и ме разтрива с яката си ръка.

Въпреки всичко ние трябва привечер да отпътуваме. Изваждаме билети за презбалканската линия до Дряново.

От това пътуване имам само кошмарни спомени. Нищо друго не помня. Какво пък може да запомни един пламнал в огън човек. Пред очите ми от време на време светват лампите на някоя гара. Шумът на вагонните врати кънти в ушите ми. Усещам как понякога Кръстю идва до пейката, на която лежа, и проверява състоянието ми. Изобщо кошмар!

Пристигаме на гара Дряново. За мен, на тази гара става нещо, което аз мога да нарека истинско чудо. Още със стъпването на земята, аз се почувствах съвършено здрав. Никаква медицина, никаква наука не могат да ми обяснят как стана така, че когато вдъхнах за пръв път хладния и чист планински въздух, аз се почувствах като новороден. Нито следа от умора, нито следа от треската и огъня, който ме бе обхванал през нощта. Може би моят организъм, роден в планина, усеща нещо свое, родно и лекуващо. Аз живях толкова месеца в полето и сега, когато усещам планината, моето здраве веднага се възвърна. Вдигнах багажа си и тръгнах с бодри стъпки.

Звездите бавно гаснат в прекрасната утрин и скоро съмва. Тръгваме към манастира. Там намерихме добро гостоприемство. Разгледахме черквата, скалата, която се е търкулнала от близките височини и е направила пакост, видяхме и костницата на загиналите в Дряновското въстание и разговаряхме с игумена. Той е гостоприемен, пълничък човек, но много пъргав. По цял ден прехвърква през двора, отива при различните гости и хвали сливовата ракийка, която сам манастирът си произвежда.

Когато вечерта се прибрахме за сън, ние трябваше да сменим ролите си. Аз съм съвършено здрав, но Кръстю усеща пристъпа на малария. Поразмисляме се и решаваме, че маларията пипнахме, когато ходихме с него в Бургас и минахме край онова фатално блато, което тогава снабдяваше с комари целия окръг. Аз почнах да разтривам Кръстю, успявах да облекча малко страданията му, но, разбира се, не можех да отстраня маларията, която здраво бе прегърнала Кръстю в горещете си обятия.

Около Дряновския манастир и в самото балканско приветливо градче има какво да се види. Наблизо до манастира има пещера – едно красиво и омайващо образувание на варовиците. С тайнствен шум в глъбините на пещерата се стичат води. На човек му се струва, че е в някое подземно царство. Градчето пък – едно старо еснафско и балканско селище, привлича със старинните си дюкяни и с един бит, който макар и залязващ, все още вълнува сърцето.

Колко ми е трудно да разкажа за чувствата, които ме обладават, когато стигаме в търновските лозя. Попреди загатнах, че там има едно място, което небето залива с преизобилна светлина. Всичко е така бяло, величаво и лъчезарно. В широкия двор пред голямата къща на лозето има наши приятели от цяла България. Тук срещаме наново усмивката на нашия Учител, тук наново се събрахме – ачларците, донесли слънчевата усмивка на житените ниви и тук-таме и малко малария.

След няколко дни всички от комуната сме тук. Половината сме маларични. Ние разказваме на Учителя нещичко от нашия живот, но той като че всичко знаеше. Позачерви се Жечо, когато Учителя каза, че пресилените неща не са полезни, но само това. Ние се потапяме в бялата радостна атмосфера на събора.

Спя в палатка. Нощите са неописуемо тържествени. През отвора на палатката виждам същите съзвездия, които наблодавах в Ачларе. Леглото ми е кораво, но една небесна люлка ме люлее.

Струва ми се, че това, което разказах за Ачларе и нашата комуна, са повече външни случки, които на места са смешни и наивни Но има друго нещо, за което ми е много трудно да говоря. То не се поддава лесно на разказване. Всеки един от нас, комунарите, го носи дълбоко в себе си.

Сега вече се отказвам да рисувам хората и обстановката. Пред мене е моят малък дневник. Аз го разлиствам и зачитам. Ще прочета някои листа така, както съм написал върху тях моите преживяни минути и часове. Това е богатството, което отнесохме със себе си от Ачларската комуна. Ще се опитам да събудя с тия страници някои преминали дни и нощи така, както те идваха и си отиваха от нашия живот. Дано някой от вас почувства трепета на нашия жаден за проникване в Божествения свят живот. Дано някого, а и самия мен облъхне безсмъртната красота на великата любов, която се изливаше над из класилите ниви.

Вие вече знаете как тръгнахме с Кръстю за Карнобат. Знаете останалото. В двора на търновското лозе има светлина.

Ачларе е сега само един спомен. Как ли изглеждат сега дворът, нивите и самият бай Жечо? Щом нашите коси са посивяли сериозно, какво остава за него.

Ачларе е един неповторим опит за нас, осмината ачларци.

Ачларе свети в нас. Над ачларските ниви има дълбоко лазурно небе и по него плуват малки облачета като окъпани агънца. Така ги наричахме с Христо.

Ачларе е един малък подвиг, една страничка от пътя на безкрайните друмници. Той е един малък опит за нас и за Учителя Беинса, който ни изпрати там.

В Ачларе ние напълнихме душите си със светли мигове, както напълнихме хамбара с узрелите златни зърна от обилната жътва.

Русенската комуна юли-август, 1923 г.

Пристигане на новите комунари в Русе през юли на 1923 г.

На следната година след Ачларе ние направихме нова комуна в град Русе[30]. Тук работите не са както в Ачларе. Тази комуна се осъществява в един хубав чифлик в местността „Свирчовица“, където за обработване няма толкова ниви, колкото зеленчукови и овощни градини. За пръв път в тази комуна участват и някои наши сестри. От ачларците тук са Коста, Жорж, Кръстю, Христо и аз, а от сестрите – Мария[31], Цветана[32], Виктория[33], Пенка[34] и Дафина[35]. Нов комунар в Русенската комуна е и Петър Камбуров от Казанлък[36].

Прави ми впечатление как Петър – бивш анархист, прави първите си стъпки в този братски съвместен живот. По начало той не обича да се приобщава към никакви наложени порядки и понякога проявява нетърпение. Държи на личната свобода и най-малкото засягане го дразни. Той е много мил, много сърдечен и предан брат, но носи върху себе си знака на безвластието и това хем задълбочено, хем непокорно начало на славянския човек, което той е наследил и от усърдното четене на Достоевски.

„След няколко много малки буреносни облачни дни, работата тръгва. Градината и дворът на русенската комуна са отлични. Има сенки, има навес, странични постройки и доста много удобства. Тук ние не сме принудени да водим примитивен живот, както в своето първо ачларско посвещение. В русенската комуна не работим толкова усилено и не се уморяваме така много, както при бай Жечо.

Копаем в градината около стъблата на прочутия сорт русенски домати, окопаваме бостана с дини и пъпеши, както и царевичната и слънчогледовата нива. Аз и Кръстю, както винаги, пак се отделяме малко встрани. Когато е облачно и хладно, двамата спим или в една стара сграда, където държат инструментите и други градински потреби, или пък навън, на открито, като всеки постила под себе си малка черга и се завива с балтона си. Топлите юлски нощи ни пазят и ние сме доволни[37].

Над нас пак блестят съзвездията, които гледахме в Ачларското небе, но сега ние се чувстваме повече у дома, заградени сме с повече топлота и грижи.

Сестрите спят на хълма в една заветна падинка. Там те си отнасят черги и ние дълго, след като се свием в дебелите си балтони, чуваме шумния им говор.

Сутрин се събираме на закуска. Преди това пеем сутринния си наряд с тиха тържественост и после закусваме.

От високия рид на „Свирчовица“ може да се види как се белее Дунава и ние често се заглеждаме в тази ивица на север.

Възстановяване на щетите след пороя и сближаване с комуната на анархистите

През един неделен ден[38] се случва нещо неприятно. След необикновения пек пак завалява продължителен пороен дъжд. Със застрашителен тътен от баира над нашата комуна се задава облак като огромна черна ламя. Светкавици раздират нейното туловище и оттам рукват води, като че нов потоп трябва да залее земята. Вода се изсипва над градините, изравя корените на много зеленчуци, залива лехите и най-после разрушава и отвлича моста върху широкия ров, през който се влиза в стопанството. Тази случка създава тягостно настроение, защото съвпада с първите дни на нашето пристигане, но, от друга страна, ни импулсира за работа да поправим всички щети. Съставяме план. Още на другия ден сутринта ние започваме усилена работа. Първото нещо е да направим един по-хубав, по-широк и по-устойчив мост. Освен това решаваме да разширим рова, колкото е възможно повече, за да може прииждащите от височината води да се отвеждат от него, без да се разливат над градините. Две дълги дървета са издялани и приготвени за главни носачи на моста. Аз имам възможност да проверя своите качества на строител.

Още в същия ден при нас идва един млад човек и казва, че и тяхната комуна, която е наблизо, е пострадала. Така разбираме, че наблизо има друга комуна на анархисти. Ние им симпатизираме. Отличават ни само методите, с които осъществяваме своите идеали. Ние сме против всякаква принуда и насилие, а те все още имат насилствената експроприация като средство и за начало на новия безвластен живот.

Нашето импулсиращо начало е Бог, Когото виждаме във всичко. Той е и в тихия лазурен ден, и в изобилието, и в бурята. Съседите от анархистичната комуна смятат, че вредните елементи на живота трябва да се отстраняват, както се отстраняват гъсениците от дърветата. Ние мислим, че процесът на това „отстраняване“ е вреден и гибелен за тия, които го вършат, и че нищо от това, което иде след отстраняването не носи добро, тъй като е положено върху кръвта, сълзите и страданията на хората. Ние вярваме, че всяко нещо, което човек изгражда отвън, трябва предварително да е осъществил в себе си. И отделният човек е един свят, който трябва да се устрои идеално, както смятаме да устроим външния свят. По такъв начин отделната личност не ще се обезличи като безсмислен номер в общото, а ще зазвучи като тон във великата мелодия на целокупния живот.

Често влизаме в разговор с тези анархисти. Харесваме някои техни възгледи. Харесваме им и ние, но винаги разговорите завършват с това, че нашето е по-съвършено дело, но за него още не е дошло времето.

Работите по моста, канала и градините привършваме успешно. Стопаните ръководители са доволни от нас. Бурята ни научи как трябва хората да се предпазват от нея. Така и всяка беда в живота на човека го учи на ум и разум. Затова ние не се борим със злото, а се учим от него. Учителят Беинса казва, че злото е сила, която трябва да впрегнем да тегли нашето рало.

Един ден на чешмата срещаме един от анархистите, с когото не бяхме се виждали. Той направи на нашите хора голямо впечатление. Има черни очи и горящ поглед. От малкото думи, които разменяме, проличава, че той е необикновено начетен човек. Има голяма култура и приказва оригинално. Решаваме, че той ще е някой от техните теоретици.

Вечерта след работа ние излизаме на разходка на отсрещния хълм. Там идват и някои от анархистите. Те имат китара и пеят свои песни. И ние запяваме някои от нашите песни. Те ги слушат с внимание.

Ние разбираме копнежа по свободата на тези обгорели мъже, които пеят с меки баритони. Знаем и това, което ни разделя от тях, но сега в тази тиха и спокойна вечер, мислим повече за това, което ни сближава.

На другия ден Петър Камбуров ми казва, че единият от тях, този когото срещнахме на чешмата, е Георги Шейтанов[39] – виден анархист и най-необорим техен теоретик. Другарите му го наричаха с друго име, защото той е в нелегалност. Дори Петър ми казва, че не всички от другарите му знаят кой е той. Само брат му Иван и няколко от най-приближените знаят самоличността му. 

С Георги Шейтанов аз се видях по-късно при по-други обстоятелства, за които ще спомена по-надолу.

Спомням си, че и в Бургас веднъж срещнахме група комунари – толстоисти[40]. Те са привидно по-близко до нас поради вегетарианството си и принципа на непротивене на злото, но и с тези анархисти ние не се чувствахме чужди. Те са против оковаващите рамки на всяка власт и копнеят за един живот, когато съзнанието на човека ще бъде така извисено, че всичко, което е ограничение и насилие, ще падне като излишно скеле след завършване на постройката.

Не зная сега, но тогава толстоистите се показваха фанатизирани непротивенци и имаха наивни схващания за техниката и обработването на земята. И от тях се отличаваме. Все има нещо, което е по-чуждо от нашите разбирания. От една страна, те, а от друга – анархистите с фанатизма за безвластието, с утопичната постановка на въпроса за уредбата на бъдещето общество. Ние трябва да виждаме добре и да коригираме в себе си техните недостатъци. За нас в идеите няма недостатъци, а има винаги недостатъчност на сили у човека да ги осъществява истински. На анархистите трябва да казваме, че насилието разрушава човека, а на толстоистите да обясняваме, че не бива да се отричат техниката и напредъкът. Човекът, казваме ние, трябва да си служи с придобивките на цивилизацията, но да ги употреби за по-възвишени цели от тези, които днес той има на земята.

Ние вярваме в безсмъртието на душата, във вечния път на всемира, и че един човешки живот е едно кратко престояване в един от малките оазиси на това безкрайно пътешествие. Ние сме най-убедителни и най-несъкрушими в доводите си, но нашите идеи могат да намерят място само в едно пробудено съзнание.

Учителят Беинса Дуно даде едно от най-прекрасните тълкувания на Христовото учение.

Потвърждение на кои идеи е това безкрайно небе? Защо е създадена тази могъща, величествена и чаровна вселена?“

Обичайната работа в русенската комуна

„И тук има харман. Ние с Коста работим днес на него. Приказваме за това, че работата, която върши човек заради скъпа за него идея, е благословена работа. Тя го възвисява. Работата пък, която върши заради насилие, озлобява човека и го прави враг на другите хора. Ето защо ние не вярваме, че всеки труд облагородява. Облагородява само онзи труд, който се върши с любов. Казват, че трудът бил най-висшата ценност и най-голямата гордост на човека. Това не е на-пълно вярно. Най-висшата ценност у човека е любовта, заради която той може да приеме и най-унизителния вид труд. А самият труд сам по себе си, без любовта, която го вдъхновява, е мъчение.

Учителят Беинса ни е казвал, че има мъчение, труд и работа. Човечеството е стигнало до труда, но още не е стигнало до работата. То е било в мъчението, изкачило се е до труда, но още не е достигнало работата. Работата ще дойде тогава, когато човечеството ще върши всичко с любов към Бога, и това, което върши, ще бъде творчество. Христос, който свършва най-великата работа, не полага никакъв труд. Той е освободен от него.

Днес получавам писмо от Кузман[41], който живее на „Веслец“ при нашите. Писмото е много мило, спретнато и задушевно. Зарадвах се – това е първото писмо, което получавам тук. Зарадва ме и обстоятелството, че моята майка има едно прекрасно майчинско чувство към братята, които живеят там. Исках да я прегърна и да ѝ благодаря за това.

В Русенската комуна започва производството на дървени печатарски букви. Петър Камбуров е начело на това предприятие, което впрочем е започнато в София. Братята стържат, режат и пеят. Аз не съм в тази кооперация. Работя полска работа.

Когато си почивам, аз отново съзерцавам белите кълба на ослепителните кумулуси[42], които чертаят пред очите ми най-фантастични приказки. О, колко се захласвам по летните облаци! Колко неизразими чувства ме завладяват, когато ги съзерцавам, легнал в затоплената мека трева. Друг път, когато профучава сърдитият вятър над върхарите и потъмнелите облаци се подгонват като подплашено стадо диви коне, тогава нежното чувство в сърцето се заменя с неочаквано могъщество и сила, дошла из неведомите дълбини на природата.

И тука – в Русенската комуна, ние имаме неделни гости, пред които четем текстове от Евангелието, държим кратки, съдържателни беседи и пеем нашите песни.

Посещение на Учителя в русенската комуна.

Един съботен ден при нас идва Учителя[43]. Ние го посрещаме топло, с вътрешно смирение и обич. Все едно, че идва при нас добрият ни баща. Той кротко ни се усмихва и гледа в очите ни да види всичко, което искаме да му кажем. Той има доволно, радостно лице. Обядваме заедно и дълго след това приказваме под сянката на черницата. Ние сме доволни и усещаме неговата бащинска любов. Едно след друго му разказваме за всичко: за работата си, за бурята, за новия мост и за това, че всичко възстановихме с най-бърз темп.

Същия ден ме повикаха долу при анархистите, защото на един от тях кракът бе надут и страшно възпален. Убол се бе на стърнището и раната се бе инфектирала. Когато отидох, видях, че пострадалият е Георги Шейтанов. Зная някои методи, които съм научил от нашия учител, и за няколко дни кракът му оздравя.

През време на беседата в следващата неделя при нас дойде и Шейтанов. Той стоя до края и внимателно изслуша беседата на Учителя. Шейтанов даде на Учителя две малки розички. Той много го хареса и каза, че е чул и научил неща, които никога досега на е чувал.

След вечерята, която направихме рано, Учителя замина за града. Преди да потегли, когато вече се бе качил на талигата, ние му изпяхме няколко песни и го изпратихме сърдечно.

Пак нощ, пак свирещи щурци, пак дълбоко звездно небе.

Аз лежа на малката черга и си мисля, че гласовете на щурците са като пробудени спомени от гробницата на милионите години, минали над земята. Те са като някаква Морзова азбука на всемира. Струва ми се, че и след други милиони години, ако има земя, щурците ще пеят пак по същия начин.

Сестрите в комуната

Аз нищо не казах досега за нашите сестри[44]. Ето няколко думи за тях.

Мария е амбициозна и мисли, че знае най-много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най-авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя както тя.

Цветана Щилиянова е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Не е дилетант. Винаги се ядосва, че не работи композиции, но тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композиционния жанр, дава го в портретите. Обществото я познава.

Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване познава коя диня е узряла.

Нищо друго не яде, освен дини и пъпеши и пак е доста солидна. Нейните свенливи и кротки очи винаги мечтаят за нещо.

Дафинка е изфинена английска брюнетка с тънка бяла кожа и чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея са влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните ѝ ириси има светлинки, които не можеш да разгадаеш. Понякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не и малко иронично.

Отиде си Дафинка от този свят рано, рано! Стопи се нейното изящно, изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга заради нейната рано угаснала младост[45].

Пенка е от Казанлък. Тя има повече земен потенциал и сила да се справя. Пенка е педагожка, но има изглед на солидна, запозната с всички потребности на живота домакиня.

Накрая и Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да му кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност и понякога недоумява, че остават неразбрани и неизтълкувани неща. Около Виктория винаги има един невидим облак от топла, магнетична доброта.

Отпътуване обратно към София – 15 юли

Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави, едри и вкусни домати никаде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки.

Задава се краят на нашия престой в Русе. При нас пристига и Паша Тодорова[46]. С нея поработваме върху материалите, които трябва да се отпечатат като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки сбор в София[47].

Преваля лятото. Сива мъглица лежи върху полето, зад ивицата на Дунава, където се простира влашката земя.

Бостаните вече са зрели. Ние често ги посещаваме.

На 15 август тръгваме обратно за София.“

*

Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е и с Русенската комуна. Тя е далече от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни от моето ученичество при учителя Беинса Дуно.