Драги сестри и братя от Бургас, драги приятели,

Днес се навършват сто години от заминаването за по-добрия свят на една чиста и възвишена душа, тази на най-близкия духовен съратник на Петър Дънов – Пеню Киров.

Много данни от неговия живот са ви известни. Затова искам да се спра на един по-малко, ако не напълно неизвестен факт от неговия живот.

А той е свързан с пълната форма на неговото име. Питали сме се с Величка Драганова и Георги Христов, защо в кореспонденцията му с Петър Дънов или в някои от списъците от съборите той се споменава само като Пеню Киров? Дали е Пеню, еди-кой си Киров, или, името му е Пеню Киров, последвано от съответното фамилно име? Отговор отначало нямахме. Затова сега реших да ви разкажа за невероятния път, по който достигнахме до сведение за пълното име на Пеню Киров. И за намесата и на съдбата в това на няколко пъти.

Посетихме Бургаската община и след няколкочасово чакане се срещнахме с началничката на службата за Гражданското състояние на населението - ЕГСГРАОН. Разказахме й за целта на нашето посещение, а именно – да ни даде възможност поне да прочетем смъртният акт на Пеню Киров, за да разберем пълните му имена, адресът на който е живял и всякакви други сведения, които тогава са се записвали в акта. Подчертахме, че той няма свои деца като наследници и ние в частност, или Общество „Бяло Братство“ като организация, нямаме никакви наследствени претенции. Това бе много важно уточнение от наша страна. Защото ние вече се бяхме сблъсквали с отказвани ни устни или писмени сведения за Петър Дънов, заради опасения, че търсим имотно наследство. Госпожата се оказа запалена по родовите изследвания, прояви разбиране и ме заведе на тавана на общината, където се съхраняваше общинският архив. Там, в един от огромните по размер Регистри за гражданското състояние на населението, намерихме смъртния акт на Пеню Киров. Госпожата много любезно предложи да ми направи ксерокопие, за което аз, разбира се, тайно си мечтаех. Смъртният акт на Пеню Киров не съдържаше търсената от нас информация за пълните му имена, и останахме  дълбоко разочаровани. Но разбрахме, че е той е починал на 26 януари 1918 година вечерта в Бургас, а смъртният му акт е издаден на 27 януари. Това бе важно уточняващо сведение. Следователно, трябваше да се коригираме с датата на заминаването на Пеню Киров за другия свят, защото тя не е 27, а е 26 януари 1918 г. Същевременно ние с госпожата много оживено обсъждахме живота и делото на Учителя Петър Дънов, този на Пеню Киров и събитията в Бургас от края на 19 и началото на 20 век. Тя разбираше напълно трудностите ни на изследователи и се виждаше, че има нагласата някак да ни съдейства. След като ми връчи смъртният акт на Пеню Киров, по волята на съдбата, госпожата реши, че може да потърси и този на съпругата му. Изтръпнах от вълнение. И след съответните справки по картотеките на общината аз се озовах в ръка с ксерокопие и на нейния смъртен акт, издаден на 22 юни 1933 г. Сега вече можех да се възрадвам от сърце. Подробният смъртен акт на Ерефилия Пенева Кирова, за разлика от този на съпруга й Пеню Киров, съставен по време на войната и затова неточен и непълен, ни даваше още допълнителни сведения – за имената на майка й и баща й, за занятието й и за адреса на който е живяла – ул. Морска № 7, а не Морска 9. За моя огромна радост нейният смъртен акт ни съобщаваше и най-търсеното и желаното – че Ерефилия, по баща Анастас Георгиева, е била цели тридесет и осем години в съпружество с Пеню Киров Дръндаров от Карнобат. Тази изключително важна информация, че фамилията на Пеню Киров е Дръндаров, бе жадуваният отговор на нашите терзания. Узнаването на фамилното име на Пеню Киров ни даде отправна точка за последващи търсения за личността и живота на баща му Киро Великов Дръндаров. Изследвания, които след няколко години ни отведоха и в Карнобат.

Междувременно, през 2012 година, в Националната библиотека „Кирил и Методий“ в София, пак по силата на съдбата, ми повериха коректорската работа върху втория том от Библиографията за Васил Левски. Тя обхващаше издадени книги, единични листове и статии в списания и вестници през периода 1986 до 1993 година. Каква бе моята голяма изненада да попадна на името на „Киро Дръндаря от Карнобат“, точно във връзка с Апостола Васил Левски! Изумлението ми бе огромно. Започнах проучване и така събрах няколко статии от 1935 и няколко след 1944 година, в които се твърдеше че през м. ноември 1872 година, на път за Сливен, само за една нощ Васил Левски се е задържал в Карнобат. И след заседанието на тамошния революционен комитет, член на който е бил и Киро Великов Дръндаря, Левски е бил поканен и отишъл за вечеря и кратка отмора в неговия дом! Това бе неочаквана и вълнуваща новина свързана с бащата на Пеню Киров! Самият Пеню Киров разказва за баща си Киро че обичал да чете, и че у тях се съхранявали няколко много стари книги, някои даже в дървени подвързии. Освен това в тази библиография фигурираше и статия, в която се говореше за записан през 1987 г., лично от автора й спомен на 89-годишната Гина Митева Кирова за разказаното й от нейната майка Ана Кирова Дръндарова, сестра на Пеню Киров, за пребиваването на Левски в тяхната къща. Този спомен битува до ден днешен в рода на Пеню Киров. Това и ние научихме от роднините на Пеню Киров, които лично посетихме в Карнобат през 2013 година. Несъмнено и самият Пеню Киров добре е знаел този факт от баща си Киро Дръндаря, както са назовавали баща му в Карнобат. Дръндар е човек, чийто занаят е бил да разчепква памук, вълна или ярина, използвайки един особен лък. От този занаят Киро Великов придобил прозвището Киро Дръндаря, в последствие превърнало се в трайно фамилино име – Дръндаров.  Занаятът „дръндар“ не е бил престижен, но много необходим за бита на хората. Вероятно след като Пеню Киров се е оженил през 1895 година в Бургас за богатата гъркиня Ерефилия, а може би и малко преди това, съзнателно да се е отказал от фамилното си име „Дръндаров“. Най-вероятно, защото го е възприемал като име подкопаващо авторитета му на грамотен и увличащ се от по-високи идеали човек. Затова и ние го познаваме само като Пеню Киров.

През 1903 година Пеню Киров започнал да обикаля България като агент на списанието на Тодор Бъчваров „Родина“. Тогава той започнал и най-старателно да си води дневник, назован от него „тетрадчето ми“. Всичките му придвижвания, престои и най-малки финансови приходи и разходи са изключително старателно записвани в него. Това високо морално и почтено поведение на Пеню Киров ми напомниха за тефтерчето на безподобно честния дякон Васил Левски, в което Левски е записвал всяка получена и разходвана народна пара, и най-нищожната. Във всеки случай Пеню Киров е имал за образец безукорното финансово и патриотично поведение на Васил Левски, за когото неговия баща Киро Дръндаря несъмнено му е разказвал с възхита и дълбоко уважение. И на когото Пеню Киров е искал да подражава.

Освен това, пребивавайки повече дни в даден град или село, Пеню Киров се е възползвал от предоставената му възможност да държи духовни сказки, за да  обяснява Евангелските истини. Той се е чувствал вдъхновен и удовлетворен от ролята си на духовен будител. Тази си дейност Пеню Киров също най-подробно е описал в своите „тетрадчета“.

Ето, тази е невероятната история за нашите изследвания, свързани с една част от живота на Пеню Киров Дръндаров, духовният съработник на Петър Дънов, Учителя.

Мили приятели, благодаря Ви, че преди десет години ни се доверихте на нас тримата за разчитането на писмата разменени между Петър Дънов и Пеню Киров, които впоследствие бяха включени в книгата „Епистоларни диалози“. Работихме с голямо старание, отговорност и любов. Писмата на Петър Дънов ни разтърсиха с дълбочината и възвишеността си. Бяхме силно привлечени и от личността на Пеню Киров. Чрез мислите изложени в неговите писма той постепенно ни се разкри. Бяхме възхитени от силния му и постоянен стремеж към чист и праведен духовен живот. Неизбежните лични мигове на колебания на Пеню Киров,  как той най-добре да се справи със съблазните и трудностите в ежедневния си живот, ни се струваха много разбираеми и познати.

И Пеню Киров ни стана близък духовен приятел, както несъмнено и на повечето от Вас, прочели писмата му.

С благодарност за доверието  – Людмила Т. Димитрова-библиограф.

София, 26 януари 2018 г.