Когато чета даден текст, който е на допирателната с Литературата, живо ме вълнува изградената Пластика на пространството. Сетивата ми търсят внушеното усещане за него. Движението в пространството маркира самото пространство, обточва границите му и го оживява. Умението за изразяването му говори за абстрактност на мисълта, надхвърляща нашите 3-мерни разбирания, защото е отражение на нещо, идващо от много по-горни измерения.

Не по-малко важно е и умението за възприемането му...

Текстолингвистиката и понятието „текст“

Съвременната текстолингвистика[1] твърди, че ние мислим и общуваме помежду си чрез текстове, като тя разглежда понятието текст в широк смисъл („...включва както езиковите системи, така и неезикови знакови образувания с характер на съобщения: картини, графики, пластики, пътни знаци, пантомими, музикални произведения...“) и в тесен смисъл (употребява се „...само за езиковите текстове“).

Речта е многомерен процес.

Важно е не само дали има какво да кажем, но и как ще го кажем, на кого ще го кажем, в какво време-пространство ще вградим това, което казваме, какъв канал за комуникация ще използваме...

Процесите, които се извършват при формиране и възприятие на текста, (най-общо) можем да обясним чрез кодиране и разкодиране на информацията[2]:

 

       ПОРАЖДАНЕ на ТЕКСТ                                                ВЪЗПРИЕМАНЕ на ТЕКСТ

Шифриране		Дешифриране
Тема  ®	Разгръщане на информацията	Извличане на отношенията и връзките	®Тема

 

Поради това, създаването и възприемането на текстове (в широк и в тесен смисъл) са активни процеси, които включват закодиране на знаците, разкодиране на знаците, които се разчитат и след това се подреждат отново в познати структури, за да придобият смисъл.

За нас процесът на разкодирането е особено важен за възприемането на посланията на лиричния текст на Паневритмията, за да можем да вникнем в дълбочината му, а това е възможност за реално влизане в измеренията на Паневритмията.

Това е, защото:

смяната в изграждането на пространствената пластика в този сложно организиран свръх-текст „Паневритмия“ е особено динамично, бързо пулсиращо, излъчващо във всички посоки, даващо движението на различни енергийни потоци: надолу и нагоре, движение от центъра към периферията и от периферията към центъра и т.н.

Това изисква от участниците в Паневритмията да излязат от повседневното си възприятие за света, за да не виждат в текста на Паневритмията само описание на природата (птички и тревички..., или дневна и нощна картина).

За да можем да проследяваме в „реално време“ тези процеси, докато сме в кръга на Паневритмията, трябва да сме с будно съзнание и за смисъла на текста ...

Паневритмията – синтез на древното Познание

Когато подхождаме към лиричния текст на Паневритмията, предварително трябва да отбележим няколко неща.

Паневритмията е МАКРОТЕКСТ. Цялостта Паневритмия включва различни видове текстове: музикален текст, лиричен текст, хореография[3]

Различните текстове в МАКРОТЕКСТА ПАНЕВРИТМИЯ ни разказват едно и също нещо чрез движения, думи, музика.

Сам по себе си този МАКРОТЕКСТ е много сложна структура, макар, че на пръв поглед всичко в нея е леко, естествено и простичко. Ала не трябва да забравяме, че тъкмо гениалните неща са простичко построени.

Защо е така?

Корените на текст от този ранг трябва да потърсим в древното Познание, а то е синкретично. Георги Томалевски в „Мит и сказание“[4]/ говори:

„Ако трябва да проследим в едри линии проявата на словесното изкуство, ние трябва да го потърсим преди всичко в сложното явление, наречено синкретизъм. През тая форма са минали всички народи и всички изкуства. Ние може да го дефинираме като колективна обредно танцова игра, придружена с жест и песен. Там в тая праформа на изкуството, са се родили и текстът, и музиката, и играта. Много по-късно от общия дънер на това синкретично творчество са се отделили отделните форми на изкуството, за да се усъвършенствуват все повече и повече.“

Да, литературата е излязла от храмовете. Както и другите направления в човешкото познание.

Затова лиричният текст на Паневритмията е текст в текст: словесен текст в МАКРОТЕКСТА-музика/слово/танц. И тъкмо към него обръщам вниманието.

Трябва да имаме ясното съзнание, че сме изправени пред текст, който с право може да наречем митологичен, а митологичният текст се занимава с Вечното. Това е епос, който разказва за Хода на Епохите, смяната на циклите върху мащабното платно на Вечното, Безкрайното, Непознаваемото.

*  *  *

Всеки (езиков) текст носи послания.

Обикновеният текст носи послание чрез думите на първо ниво (разбиране по хоризонтала).

Значимите текстове носят информация в дълбочина.

А магичните текстове носят информация и по височина. Това означава, че те носят енергия и затова могат да трансформират.

Гениалността винаги е простичка – в смисъл опростена, а не натруфена и витиевата...

Думите имат сила в тяхното първично значение, още „необрасло“ с други смисли, въпреки че литературата търси тъкмо тях.

Словото в Паневритмията е текст, който ни показва по най-добрия начин, как думите в първичното си значение говорят за изначални неща. Не те трябва да се усложняват, а ние – да ги разберем такива, каквито са, което ще рече да прогледнем в Духовния свят...

Колкото и да са открити, те остават заключени, защото съзнанието ни функционира обикновено по хоризонтала, в по-специални моменти – в дълбочина и се изискват специални и целенасочени усилия, за да функционира във височина (т.е. съзнанието да стане обемно, да е „описало 360“ не само в плоскостта, но и във височина).

Изграденото пространство при магичните текстове е живо, пулсиращо пространство. А изградената Пластика на пространството е тази, която прави даден текст многомерен или двумерен.

Енергията на думите в Паневритмията, извайва пластиката на Пространствата в текста, тя не слиза под хоризонталната линия (х), не се отправя към земните недра. Тя най-много да обгръща, „милва“, „гали“ Земята.

 

Фиг.1.

 

Текстът на Паневритмията изисква много голяма предварителна езотерична подготовка... и да подхождаме към него с цялото си благоговение...

ПЪРВИТЕ 10 УПРАЖНЕНИЯ

В рамките на първите 10 упражнения, първите 9 текста са обградени от своеобразна (анафорична) рамка: 1-ят и 9-ят текст са абсолютно идентични.

Главните действащи лица – Пролетта, Слънцето, Природата. Те са медиатори (вестители) на една и съща същност;

Лирическият герой – е по-сложен образ, защото е събирателен: чрез местоимението „ние“ (1 л.мн. ч.)[5]се създава усещане за някакво цяло, назовано още „деца“;

Лирическият говорител – ту се слива с „ние“, ту се отдръпва като разказва и обяснява това, което става пред погледа ни.

/За по-добро вникване в разсъжденията, е добре текстът на конкретното разглеждано упражнение да е пред очите ни постоянно./

 

1. Пробуждане

Първият ден на пролетта,

първият ден  на радостта,

първият ден на любовта

носят сила и живот,

носят сила и живот.

 

Текст 1 започва с фиксиране на Времето: „Първият ден“. След това има смислов паралелизъм: „пролетта“ като сезон в литературните текстове внушава усещане за Начало. Пролетта е преходен сезон (от зима към лято), но по-важното е, че е Първият преходен сезон и е натоварена със смисъла на нещо, което се изпълва с енергия, върви от знак (–) към (+) – от Зима към Лято. Тъкмо поради това в литературата е натоварена със значението за начало, надежда, обещание за живот...

Започва завъртането на нов цикъл на живота – Времеви, Природен.

Можем да направим аналогия между схемите в плоскост за посоките на света и кръговата схема на сезоните и да ги наложим една в друга: Пролетта е между Зимата и Лятото, точно както Изтокът е между Юга  и Севера, между (–) и (+)[6].

„Когато се говори за изток, той е преходно място...“ говори Учителят[7].

Макар и да са представени в плоскост, това са всъщност две различно пространствено ориентирани проекции:

1) Изток, Север, Запад, Юг – в хоризонтала

2) Пролет, Лято, Есен, Зима – по вертикала.

така се образува една сфера.

Текстът на упражнение 1 говори за това, че даровете на Първия Ден са „Сила и Живот“. Тъкмо затова думата „Ден“ е с особено значение. От окултната литература знаем, че в Библията (Битие 1 гл.) това понятие има значението на Епохи. Този въпрос много обстойно се разглежда от Макс Хайндл в „Космогонията на Розенкройцерите“. Имайки предвид това, можем да кажем, че понятието „ден“ придобива библейски смисъл (и според мен обезателно трябва да се изпише с главна буква, както и Пролет, Радост и Любов).

Не по-малко важно е, че именно този Ден е ден още на Радост, Любов. Тези понятия („Пролетта“, „Радостта“, „Любовта“) са в една смислова верига – те се допълват едно друго и са синонимни, защото всяко от тях съдържа останалите две като състояния...

Следователно в текст 1 е маркирано, поставено Началото: времево и пространствено. Това е моментът, в който натрупаната потенциална енергия преминава в кинетична.

Пространство (пластика и движение): Енергията слиза отгоре на долу.

Ако оставим свободна мисълта си, за да опъне своята тетива, ще достигнем до Откровението на Учителя (1917 г.) отпреди откриването на Школата – реалния образ на Великата Майка... Благата вест за Нейното идване е Първият Ден на Пролетта за Школата.

Ако опънем още един път тетивата на мисълта, ще прибавим още два щриха:

1) „Радостта“ и „Любовта“ са утвърждения, които Учителят ни дава 1917 г. когато ни подготвя за едно от най-важните упражнения: МОГА![8], дадено в един от най-магичните класове на Учителя, който води със сестрите[9]

2) „Сила и Живот“ – така е озаглавено първото томче с НБ на Школата. Явно не случайно...

 

2. Примирение

И оживява, и ни буди със любов.

Ставайте от сън, деца!

Пролет мила веч дойде.

Цялата природа  пее;

Слънце топло вече грей.

Носи цветя и плодове,

носи песни и игри.

 

Текст 2. Платното, върху което се разгръща действието, е „Цялата природа“. Това придава мащабност и обемност на пространството, настройва сетивата ни за излизане от линейното възприятие. Мащабът на изображението се сменя!!! Изведнъж ние ставаме като Алиса в страната на чудесата (Умението да сменяме мащаба на възприятието си носи душевна пластичност. За него Учителят говори в много беседи. Съзнанието е магичната пръчица, която ни прави „малки“ и част от една друга система.)

/Метерлинг в „Синята птица“ показва тази смяна на съзнанието чрез поставяне на специалния камък на челото на своя герой. Той само тогава може да вижда душата на предметите и те оживяват./

Външните реалии стават част от нашето вътрешно пространство. Ние сме частици от тази Величествена картина: местоимението „ни“ (1 л. мн. ч., кратка форма) е уточнено, конкретизирано: ние, които участваме и получаваме грижите на Великото Голямо, сме назовани „деца“.

Така непряко е внушено майчинството на дошлата „Пролет мила“. Отношения на любов, нежност циркулират като енергиен поток в тази система Майка/деца. Затова е толкова естествен възторгът: „Цялата природа пее...“ Слънцето, което „топло вече грей“, е пряк изразител на тази блага Воля, на животодаряващата  енергия.

Наречието „веч..., вече“ (в знач. отсега нататък) е свързано с Пролетта и ни обяснява процесите, които настъпват в този сезон. Да, на Първа Пролет Слънцето вече започва да грее топло, т.е. сменя се естеството на неговата енергия, която отправя към Земята. Целият смисъл на идването на Пролетта, на нейните дарове „сила и живот“ е пробуждането на децата. Макар че названието „Пробуждане“ носи първото упражнение от 10-те, то е смислово повторено и във второто упражнение чрез зова на Майката Природа: „ставайте от сън“. Ако не успеем да направим това (да се откъснем от съня – във всичките му измерения), ние няма да сме будни за нейните „цветя и плодове“, „песни и игри“. Само с будно съзнание, отворени за животворния енергиен поток, ще можем да сме в хармония с нашата Майка. Та това е най-важното, което трябва да направим в това упражнение...

Можем да се примирим със себе си, само когато сме пробудени и Пролетта, Радостта и Любовта са оставили у нас своя дълбок отпечатък: „Сила и Живот“.

Движение/Пространство: Чрез зова на Майката-Природа започва изграждането на пространствената пластика отгоре на долу, следователно потокът на енергия започва да тече отгоре на долу от Вечното към „нас“.

Идеята за ставането на децата изгражда пространството по вертикала нагоре.

Чрез обобщаващото „Цялата Природа“, пространството става обемно – включват се подсъзнателно усещането за всички посоки, и трябва да си го представим в сфера, а не като кръг в плоскостта. Песента на Природата смислово преповтаря това усещане – всички йерархии в нея, които имат точно определено място в това Мироздание, пеят, т.е. излъчват Любов. Ние „чуваме“ гласовете им с всичките им обертонове.

Слънцето ни препраща (движение отгоре на долу) благата на това Мироздание и затова то не е вече онова физическо светило. То е Медиатор, носител на дарове, пратеник на Великата Майка. Чрез анафоричното повторение „носи...“, „носи...“ се внушава тъкмо изобилието на нейните дарове.

Потокът на енергия струи от Висшето към земното и обратно – от земното към Висшето.

По отношение на движенията на тялото:

горната част на тялото, заедно с ръцете описват котва (символ на Школата). Ръцете събират енергия към центъра нагоре и я изпращат надолу чрез полукръгове в страни.

Ако използваме схемата на Дървото на Живота /виж фиг. 2. Дървото на Живота/, от сефирата Даат в средната колона, разделяйки се пред сефирата Тиферет ръцете описват две полудъги към двете странични колони (сефирите Хесед, Гебура) и след това отново се прибират навътре към Даат (движение по  вертикала и но хоризонтала).

Тези движения носят омиротворение, защото центрират, събират „разпиляното“ в една точка. И носят на Лявата и на Дясната колони благодатта на Даат, мястото, където Душата се среща с Учителя: Светая Светих...

 

3. Даване

Пълни всяка твар с живот,

буди радост във духа,

развеселява сърцата ни.

Грее, грей Слънцето благодатно,

целува нежно цялата Земя

и я окичва с прелестни, безброй цветя.

 

Текст 3. Само когато придобием космично съзнание, можем да приемем това , което ни се дава.

Всичко съ-твор-ено, назовано тук „твар“, се изпълва с живот. И тази една дума, както и целият първи стих, носи в себе си много съществен елемент от окултното познание, което например Макс Хайндл („Космогонията на Розенкройцерите“) обяснява: първо се създава формата, а след това животът се излива в нея. Тя е негов носител.

Радостта е мярата за Живот – само радостният е жив. Тази Радост е в света на Духа – този много фин и висш аспект. До него човек идва в съприкосновение в много редки моменти. Ала целта на Школата, на Традицията е да помогне стремящият се да направи стабилна именно тази връзка. Защото само тогава личността ще има стабилна връзка с индивидуалността. Радостта в нас се проявява като развеселяване, тя идва от тези високи нива...

Тук 5-те (може да се каже и 6-те) стиха започват с глаголи (действия, процеси): „пълни“, „буди“, „развеселява“, „грее, грей“, „целува“, „окичва“. Всички тези движения се допълват и са в смисловата основа на този текст. Те обясняват процеса на даването. Висшето дава на „цялата Земя“ и на човека като фокусна точка, чрез която се дава. В него се срещат Слънчевите и Земните енергии и той трябва да ги хармонизира.

Пространство/движение: Дава се като се излива благодатна енергия свише – отгоре на долу (щом като нещо се „пълни“).    

В 6-тия стих, който е почти по средата на този текст, става нещо много интересно:

1) грейва Слънцето. Глаголът „грее“, повторен 2 пъти, създава усещане за лъчезарност, за излъчване. Движението е от центъра (Слънцето) във всички посоки. Точно както в Дървото на Живота – сефирата Тиферет (Слънцето) или слънчевият сплит у човека...

В първите 5 стиха гледната точка на лирическия герой е по-скоро на Земята – той е част от тези, на които „сърцата ни“ се развеселяват.

2) Включването на Слънцето обаче създава съвсем друга картина. Гледната точка се отмества: лирическият герой като че се отдръпва и обгръща с поглед пространството – мащабът, в който се показва действието, се сменя. Ето, пред лирическия наблюдател е и Слънцето, и Земята, на която то дава дарове. Ние (лирическият герой) виждаме Земята в цялост: „цялата Земя“.

Именно това всеобщо и всеизобилно даване на Висшето ни променя много – нашето съзнание се разширява и излиза извън границите на плоскостта (двумерността). И ако само си представим, за миг поне, тази картина от Космоса, душата ни ще благоговее пред тази Красота и грандиозност. (Ние сме тези, които нашите Старши Братя извеждат от гъстата материя, точно както Беатриче – Данте и сме онемели от дивността, от красотата на Мирозданието).

Земята и Слънцето са в любовна среща – те са на фокусно разстояние, но токът между тях тече непрекъснато. Слънцето е „благодатно“, „целува“ я „нежно“, „окичва“ я не само с „прелестни“ (= красота), но и „безброй“ (= изобилие, щедрост...) цветя.

Тази гледна точка ни помага по-добре (според мен) да възлезем в следващото упражнение.

 

4. Възлизане

 Бляскави звезди-брилянти

светли сказания мълвят.

Грее чистата луна,

безспир лети по своя път

по небесна шир.

И денят пристига след нощта.

 

Текст 4. „Звезди(те) брилянти“, които „сказания мълвят“, изнасят картината, действието високо горе (както указва самото заглавие) – там Звездите са действащите лица. Това са други простори, за които са ни нарисувани само с няколко щриха: „бляскави“, „брилянти“, „светли“ – този ред на епитети носи на вътрешния ни поглед светлина и то силно излъчваща.

Тук никъде не присъства човекът или това „нас“, „ни“ (1 л. мн. ч.). Звездите не мълвят на нас... явно ни се разказва за техния (звезден) разговор, който е свързан с техните звездни дела.

В текстове № 2 и 3 цялото действие беше насочено към „нас“: будят „ни“ („оживява и ни буди“), „развеселяват сърцата ни“... Ала тук (текст № 4) няма и намек за това човешко цяло „деца“-та на Майката-Природа (земният образ на Великата Майка). Т.е. тук пластиката на пространството обхваща небесната глъб, която можем да изобразим графично като дъга, огъната нагоре, символизираща дълбочината на цялата небесна висина (огънато пространство)

Появява се друг участник в този Звезден спектакъл: Луната. Тя също „грее“, защото е част от този Звезден свят, чиято характеристика е отбелязана чрез Светлината. Тя освен това е „чиста“ и това за тези, които учат Кабала, ще им каже достатъчно: чистотата е иманентно качество на сефирата Йесод (Луната)... Движението й е дадено само с една дума – „лети“. Много важно е за нас е, че тя има „своя път“ и го следва. Той очертава „Небесната шир“, т.е. орбитата на Луната пресича тази Небесна глъб, тя е неин разрез по хоризонтала.

Така е обрисувана една грандиозна над-земна звездна картина. Действието е изнесено високо горе.

Именно от там – от тези високи селения – можем да наблюдаваме смяната на сили в земния свят: Деня и Нощта, а те са само следствие на причините и движенията, които стават именно в тази глъб.

Когато играем, издигането на ръката трябва да е последвано от мисълта ни, която ни отвежда високо горе.

Само още един малък щрих: Нощта се е оттеглила. Всичко, което ще ни се представя оттук нататък, се случва през Деня.

Пространство/движение: Аз виждам една грандиозна космична над-Земна картина.  Гледната точка е все още „отместена“ и лирическият наблюдател може да обгърне с погледа си и да ни покаже нещата в тяхната цялост. Пространство е изваено изключително изящно, обемно, живо, реално – и то само с щрихи от други селения.

 

5. Вдигане

Сила и радост, младост и обич Слънцето носи и вдъхновява, и възраства  в красота.

Текст1. Пробуждане Първият ден на пролетта, първият ден  на радостта, първият ден на любовта носят сила и живот, носят сила и живот.

 

Текст 5. Смяната на Нощта с Деня е моментът, когато нашето съзнание трябва да възлезе там – т.е. да извърви своя път нагоре.

Слънцето носи благата: „сила и радост, младост и обич“. И чрез вдъхновението ще издигне всеки, който е буден за тези блага. Вдъхновението е онази сила, която ще ни изтегли високо нагоре по пътя, който в Кабала наричат „Пътят на Стрелата“. Това е „Тесният Път“, „Пътят по средната колона“, „Прекият Път“, за който говорят Учителят и окултизмът. Учителят най-често го нарича „Пътят на Ученика“. Красота е качество на сефирата Тиферет – Слънцето, Центъра, през който трябва да преминат душите в пътя си към звездните простори... Но само Разумният може да избере този Път. Тук отново не са споменати по никакъв начин „децата“. „Ние“ сме оставени свободни в своя избор.

Пространство/движение: Пластиката на пространството е изградена чрез движение отгоре на долу, което разбира се достига и Земята – тя е част от Слънчевата Система и Неговите дарове са и за нея.

Като отговор на тези дарове е движението на енергията отдолу на горе (от Земята към Слънцето). Само издигналите своето съзнание (извървелите своя път нагоре), достигналите пресечната точка със силите на Слънцето (Царството на Красотата), ще бъдат вдигнати до Звездните простори.

Внушеният тук смисъл ни преповтаря текст 1, затова е добре да прочетем паралелно текст 1 (т. 1) и текст 5 (т. 5). В т. 5 се преповтарят думите „сила“ и „радост“, които видяхме в т. 1. Радостта (както разгледахме при т.1) е част от Живота, затова  „Сила и Живот“ (т. 1) е синонимно на „Сила и Радост“ (т.5). „Обич“-та  (т. 5) е друго течение на Любовта (т. 1) и би могло да се възприемат като синонимни понятия. А ако вземем думата „младост“ (т. 5) като синоним на „живот“ (т. 1) (защото младостта е времето на изобилен живот), то тогава можем да кажем, че тези смислови преповторения загатват една своеобразна рамка, разгърната в спирала. В нейните граници (от текст 1 до текст 5) става събуждането на човешкото съзнание.

За мен текстовете 4 и 5 са поантата, най-високо емоционалната точка при първите 10 упражнения.

 

6. Отваряне, 7. Освобождение и 8. Пляскане

Ето го, ражда се красивий ден.

Ето го, Слънцето към нази грей.

Химни в гората весело птиченце пей.

Бодро играем по росни треви и цветя.

Светлата радост обилно ни грей.

Сила в душата безспирно излива ни тя.

Ний планините обичаме.

Дивния Мусала възпяваме.

При седмострунна арфа на Рила седим.

Мощното Слънце посрещаме на ранина.

Вечер сияйните звезди следим.

И Луната прекрасна в небесната шир.

 

Текст 6,7,8. Така, вече пробудени, изпълнени с благата на Великата Майка, която ни ги праща чрез Слънцето, издигнали своето съзнание, за да ги възприемем, и вдъхновени от него, можем да присъстваме съзнателно на раждането на „красивий ден“ (аз и тук бих написала „Ден“ с главна буква...) И че това е най-тържественият момент, ни сочи възклицанието: „Ето го!...“ Чрез анафоричното му повторение се предава градация в чувството. Обръща се внимание върху важността на този момент и от това, че Слънцето грее специално „към нази“. В литературознанието планината, реката, Слънцето в зенита си, гората са парафрази на една и съща митологема: сакралното пространство.

Затова, имаме основание да приемем, че тук „гората“ е употребена в смисъл на вътрешното свещено (сакрално) пространство у всеки един от нас, това, което Учителят нарича „вътрешната стаичка“... (разбира се, може да има и други асоциации)...

Това, което е много важно в този текст, е че „ние“ (лирическият герой) „бодро играем“. Ние сме вече будни, върху нас е отпечатан Животът...

Нека да разгледаме използваните символни елементи в светлината на Кабалата:

Слънцето е сефиратаТиферет;

Росата се асоциира със сефиратаЙесод и към това можем да добавим още едно качество, което носи тази сефира – Радостта, която ни огрява „обилно“;

а качеството „Сила“ е характеристика на сефиратаГебура;

думата „безспирно“ означава без начало и без край, нещо непреривно, вечно траещо. Михаил Иванов, разглеждайки  молитвата „Отче наш“, дава съответстващото разположение на думите „Во веки веков“ в сефирата Нецах.

Литературният герой е вече не само буден, но и укрепнал. Вече „ний... обичаме“, „възпяваме“, „седим“, „посрещаме“, „следим“.

„Ние“ възпяваме „дивния Мусала“ – най-високото пространство, което символизира Небесния Свят (сефиритеКетер-Бина-Хохма). Само два стиха, а грандиозна картина: това целокупно цяло „ние“ – всички йерархии в Мирозданието – възпяваме Престола на Вечния, Безграничния, Непознаваемия. Божественият Свят е „дивния Мусала“ (Неговият Престол), а Самият Той е всичко Онова, Което е над Него и Кабала е обозначила схематично: Айн Соф Аур, Айн Соф, Айн...

Пресечната точка, до която реално човешките същества можем да достигнем, за да възпяваме Безначалния, е в подножието на този Небесен Свят. За учениците това е сефиратаДаат. Там е срещата с Учителя – с Живото Мироздание, Което ни учи (и по този начин ни оживява). 7-те сефири под Даат са арфата.

Метафората „седемструнна арфа на Рила“ си остава метафора за тези, които живеят в линейното психично пространство, ала е реален магичен инструмент за душата и психиката за тези, които успеят да се издигнат на „Вдигане“ (текст 5) до звездните простори, описани във „Възлизане“ (текст 4).

Вече „ние“ сме достигнали тази степен на будност, че да посрещаме „мощното Слънце“ „на ранина“, а „вечер“ да „следим“ „сияйните звезди“ и „Луната“. Вече имаме сетива, за да видим Красотата на Света. За нас звездите са истински „сияйни“, а Луната е наистина „прекрасна“. Съзнанието ни/погледът ни може да обгърне еднакво и деня, и вечерта.

Така осмислили тези (6,7 и 8) упражнения, можем да обобщим, че „Пляскане“-то (текст 8) от радост е екстазът от достигането на душите ни до възможната най-висока за нас „точка“ (Даат – храмът на съкровената среща с Учителя). Ала до него можем да достигнем само чрез „Отваряне“ (текст 6) за Божествената Майка и за Безграничния и чрез „Освобождение“ (текст 7) от всичко материално. Успеем ли това да направим, ще означава да сме реализирали сливането на личността си със своята индивидуалност и че сме готови за сливане със същността си.

 

9. Чистене

Първият ден на пролетта,

първият ден на радостта,

първият ден на любовта      

носят сила и живот,

носят сила и живот.

 

Текст 9. Преповтаря напълно текст 1. Така текст 1 и текст 9 очертават рамка.

Преди да продължим с текст 9, нека се върнем накратко на текстове 1,2,3, за да е по-ясно последващото...

С текст 1 разказвачът поставя пред нас една библейска картина, която е на екрана на вселенски простори.

След това – текст 2 и текст 3 - Времето се разтегля и мигът става равен на часове, дни, сезони, епохи... като се създава усещането за вечно траене. Разказвачът увеличава/зумира наблюдаваното от него и като под микроскоп показва нещата в детайли – животът, който се ражда върху Земята („ние“ – частиците, които изграждат тялото й). Самата Земя е под нежните грижи на Слънцето.

Текст 4 разгръща грандиозна небесна картина на Света, от който идват в нашия Земен свят всички явления. Това е Светът на Силите и Законите (Субстанциалният свят).

Текст 5 очертава „Тесният Път“, който всеки трябва да извърви до Света на Силите и Законите. Когато станем будни и съзнателни, тогава ще оживеем за тези светове.

В текстове 6-7-8 Лирическият герой „ние“ вече сме достигнали до този момент на будност. Извървели сме Пътя Нагоре и сме разумни. Това ни дава правото да бъдем активни наблюдатели в този Космичен Процес.

 

В текст 9 Лирическият говорител преповтаря текст 1 и след това разказът му продължава от там, от където е бил прекъснат, за да проследи по-нататък действието, а то е мащабно.

 

10. Летене

И земята се събужда от съня.

Почва новий светъл ден,

новия ден на пролетта.

И природата ликува,

че я слънце топло грей

и лъчи обилно лей.

Всичко радва се и пей.

 

Текст 10. Разказът продължава от там, откъдето беше прекъснат след т.1. Разгърнатата тук (текст 10) картина трябваше да следва след първия тест – останалото, от текст 2 до текст 8 вкл., е като разказано „в скоби“. Тази логика потвърждава и фактът, че текст 9 абсолютно повтаря текст 1.

„И Земята се събужда от съня.“ Тук за първи път Земята е посочена като реален участник в действието. Разбира се, спомената е и в текст 3, но само като тази, която Слънцето „целува нежно“. Там тя е обект. Тук тя се събужда, проглежда. Това е моментът на нейното новораждане. Природата, душата на пробудената Земя, не просто пее, а „ликува“. Само в 1 дума е отразена цяла Небесна симфония – ода на Радост и възторг.

Със събуждането на Земята „почва новий светъл ден“. Отново се преповтаря библейската картина на Сътворението, която проследихме при текст 1, където със започването на „новий светъл ден“ се обозначава НАЧАЛОТО.

Всички линии, сенки, нюанси, перспективата в една картина имат ролята да изрисуват, подчертавайки, контрастирайки, откроявайки желания от автора образ... Затова и в един литературен текст всички използвани думи и похватите за тяхното организиране имат същата роля. Като подкрепа на това, само още няколко щриха. Думата „новий“, преповторена „новия“, сочи започване на нещо ново, на ново начало. Епитетът „светъл“ е важен щрих именно на новото.

Тъй като думата „новий“ е синоним на „първий“ (от т.1), означава, че тук отново се преповтаря смислово, че този „новий... ден“ е на Пролетта. Още веднъж се убеждаваме, че трябва да възприемаме думата „Ден“ в библейския й смисъл – Епоха.

 

Варна, 2017 г. 

Фиг. 2. Дървото на Живота.

Схемата е от книгата на Галя Маджарова. „Кабала. Традицията – Атлантида, Тракия, Европа“, Варна, изд. „Алфиола“, 2015.