Приятели на дъгата

Учението на Беинса Дуно (Петър Дънов) днес

Body: 

„Смирението е първото условие за създаване на връзка с Бога. Това е един от законите на Великото Всемирно Бяло Братство. Смирението е първото качество, което се иска от ученика. При Бога ще отидеш не праведен, не учен, а смирен.“      /цитат от книгата „Изворът на доброто“/

 

Ако направим един музикален анализ на думата „смирение“ ще видим следното:

Първо тя започва със съюза „С“, който има отношение към Луната – тонът „фа“.Единият край на „С“-то е на земята, а другият му край е на Луната.Значи такъв човек е променлив, той има силно въображение, но се намира под влиянието на тона „фа“, при него всичко е в движение, там не се стои в покой. Но при него има една опасност, понеже той е свързан с материалния свят, с материални постижения, човек може да обърка пътя, да се заблуди и да вземе погрешния път на движение.

Кога става това? – Когато човек постави себе си в центъра на своето развитие. Когато гордостта му израсте и не може да даде плод. Всичко това е тръгнало от собственото му „аз“ – да се покаже пред другите, да го оценят, да го уважават, да го смятат за божество.

Гордостта може да вирее най-много до границата на тона „сол“. Там е митницата, чистилището. Оттам нататък никой горделив и тщестлавен не могат да препарят.Тогава какво се налага? На митницата му казват: „Сега ще се върнеш назад, ще видиш на кое място си се отклонил, ще поправиш погрешката си, ще попиташ Бога, ще го признаеш и ще го приемеш в себе си. И тогава ще тръгнеш напред. Не че нямаме желание да те пуснем по-нататък, но нямаш капитал, който да те препоръча по-нагоре. Всичко си вършил не за Бога и за твоите ближни, а за себе си. Това се отнася и за земния, материален и за земния, духовен живот.

Тогава започва да се връща назад – от „фа“ слиза в „ми“, което е животът на неговите ближни. Те – неговите ближни са условията, почвата които диктуват направлението на неговото движение. Тонът „ми“ е жълтият цвят.Там човек е гъвкав – той пробва условията, не може да седи на едно място, търси път откъдето да излезе от ограничителните условия.Този път на излизане му показват неговите ближни. В този тон, на това място, човек съзнателно трябва да научи закона за общение, обхода, уважение и признателност към ближните си. Но и тук движението му по обратния път не спира.

Той започва да слиза в тона „ре“ – индивидуалното човешко съзнание или т.нар. самосъзнание, в което човек вижда своето „аз“. Именно на това място идва изкушението и лъжливата присадка на гордостта.Това е мястото, където Адам се усети сам и пожела да има другар. Значи изкушението иде, когато изкараме обектите на желанията си извън нас. Т.е. когато започнем да ги проектираме навън, при едно условие – без да попитаме Бога и без да имаме неговото одобрение!

Значи „ре“ е мястото дето човек е изгубил връзката си с Бога. Понеже напорът в „ре“ за движение е много силен – т.е. желанието на човека да се движи, да придобива нещата е много силен, той престава да слуша. Престане ли да слуша, тогава се намесва гласът на неговия „аз“, който му говори: – „аз знам пътя“. Да, ти го знаеш, но донякъде и то не пътят към Истината. За този път трябва да дойде някой отвън, да освети пътя, за да го видиш. Това е тонът „сол“ – Истината или Христовото съзнание. Но за да стигнеш до това съзнание, когато се намираш в гъстата среда и трябва да се движиш, а нищо не виждаш, трябва първо да се довериш на Бога в себе си – на невидимия център в теб, който е основата и който ти е дал подтикът на първичното ти движение, а този подтик е Любовта!

И когато човек слезе в тона „ре“, той прави свой анализ, търси причините, анализира, пресмята, но все още от старата позиция – мисли за любовта, но от гледището на своето „аз“ чака някаква лична изгода. Той кореспондира в себе си с някакво вътрешно чувство, но това все още не е дълбокото, тихо и умиротворяващо състояние, в което „азът“ се разтваря. Низшият „аз“ – егото – се замества с достойнство, единствено когато човек приеме Любовта в себе си, тогава се отключват силите на Висшият „аз“.

Слизайки в „ре“-то, човек прави вътрешната връзка, търсейки,съзнавайки и приемайки този вътрешен, чист импулс на Любовта.Той се намира в тона „до“ – по-надолу, той е процесът на посяването. Но този процес на посяването е отминал вече, човекът  върви към следващите фази, процесите са тръгнали. Връщане в „до“ по този път не може да стане. Връзката с „до“-то е вътре в самия него.

Тогава човек пак се качва в тона „ми“, но вече с местоимението „ни“ – това е моментът в който човек разбира и отъждествява себе си с другите.Той е част от другите и другите са част от него. Това вече е разбраният закон за света в който живеем, че правото на един е право на всички. И правото на всички е правото на един. След като е разбрал, осъзнал и осмислил този закон, човек отново слиза в тона „ре“, но без буквата „р“, а направо с гласната „Е“, който е звук на разширение, на отваряне.

Значи средата, условията те приемат и ти се разтваряш, не се изгубваш, а по-скоро изчезват съпротивленията от пътя ти, т.е. не си служиш с насилие, а всички се съгласяват с теб. Те ти дават път, защото си ги видял, оценил,признал и си се съгласил с тях. Чрез индивидуалностите на другите, човек намира себе си – смисълът, който е заложен в него – да служиш на другите. Тогава и единствено ще имаш Любовта.

Човек осмисля себе си чрез другите. Човек познава себе си чрез другите. Това, второто „ре“е вече променената индивидуалност. Тогава именно, в този момент, можеш да се свържеш с невидимия Божествен център в тебе – центъра на Любовта, в който усещаш живата си връзка с реалния живот и който тихо ти нашепва: „Мир вам!“

Оттук започва пътят на истинския ученик. Пътят на неговия възход. Това е мястото където човек полага любовта си за другите – жертвата от любов. Но колко пъти трябваше да се връща за да научи, съзнае и приложи този закон! Само чрез смирението човек може да изправи своя път, своите погрешки и да тръгне в правия път към свободата. За да стигне по обратния път и продължи към тона „сол“ за да намери свещената Истина – копнежът на човешката душа!

И като обобщение: Думата „смирение“ има пет съставни елемента:

1. – С

2. – Ми

3. – Ре

4. – Ни/ми/ 

5. – Е/ре/ 

Петте елемента представляват пътя на човека или формулата за духовният растеж на човека, пътя на духовното му израстване.

С“ – Чрез материята ще се срещне със своите ближни.

Ми“ – но все още тази среща ще бъде диктувана от неговата позиция, от личната изгода, от страха, от собственото му „аз“. След това ще слезе в

Ре“ – където ще види и осъзнае своя „аз“,но ще включи и своите ближни.Тогава,на това място ще се зароди желанието за изправяне на погрешките си.След това следва качване в

Ми“ – със сричката „Ни“,което има значение „Към нас“ /Ние/. Тук човекът е със съзнанието, че е част от Цялото. И завършва в

Е“ – /Ре/ – финалният тон, който е и начален за човека изправил погрешките си по пътя на смрението – човекът с ново съзнание – човекът решил да посвети живота си в служба на Бога и своите ближни.

   Ще се върнеш назад – в корените си – човешкото сърдце, там ще намериш смирението. Казано е: „Кротък и смирен на сърдце“ и още: „Сине мой, дай ми сърдцето си!“ Корените са още човешките добродетели, които са проектирани в човешките крака. Само смиреният може да бъде добродетелен, защото той има здрава основа върху която е стъпил – Любовта – с която контактува чрез най-дълбоката част на кореновата си система,чрез която възприема соковете на живота изтичащи от Бога. А смирението прави тази връзка – между човека и Бога. И всеки, който не е смирен, няма връзка с истинското добро. Истинското добро засяга интересите на всички хора, всички същества, защото корените му са в Любовта – смиреното човешко сърдце, което има връзка с слънчевия възел. Той от своя страна разпределя магнетичните токове по кореновата ни система. Добродетелите се придобиват чрез смирението.

Краката се лекуват чрез смирението. Ще се върнеш назад, при корените си, ще се смириш, ще научиш добре урока си и ще тръгнеш напред. Десният крак засяга смирението, а левият – кротостта.Техният център е таза. Когато тазът отслабва, това значи, че човек е изгубил основата, центъра – смисъла на добродетелния живот. Слаб таз – няма здрава основа на която да е стъпил, изгубил е главната идея – Любовта към Бога. От нея трябва да тръгне, да служи Нему и чрез нея на другите. А тази сила я ползва за користни цели. Дали като горделив или тщеславен – то е все едно.Здравата основа я няма!

Същото е и с връзките – слаби връзки. Няма единство в Любовта! Привидно той може да го търси и да бъде религиозен, духовен или вярвящ. Да върви в някакъв духовен път, да прави известни усилия, но без смирението той е на хлъзгав път, на фалшива основа, която рано или късно ще доведе до лоши последствия. Не се опитвай да си пръв, не се насилвай и в духовното – върви с бързината и темпа, който ти се диктува отвътре. Той е реалният, нормален темп и ритъм – ритъмът на спокойното човешко сърдце, необезпокоявано от гордостта и тщеславието, потопено в спокойните и чисти води на смирението.

   Страхът идва от човешкия ум и засяга сърдцето.С това се парализира живота – Доброто. А страхът се лекува чрез смирението.Това значи ще се съгласиш с Божията Воля, а не с своята. Не настоявай за неща, които не знаеш дали са за твое добро или не. Следвай стремежите на душата, повикът на духа и се движи по пътя на най-малкото съпротивление. Защо центърът на тежестта възрастните се премества ниско долу и стойката и походката у старите се променя? Защото Божественият център – горе в главата, където е мястото на неговото достойнство – съзнанието на човека, че е обичан от Бога, че и той люби Бога, ходи в пътищата Господни и Му служи е изместен! Човекът с достойнство е човекът на Истината, който е тръгнал от смирението и е извървял пътя към своето достойнство. Достойнство значи – да заслужиш нещо, да ти се даде нещо, което ти си заслужил, изработил в себе си. Това значи правилна стойка – стойката на човека с достойнство – достойният човек. И правилната походка – на добродетелния човек – човекът на смирението.

   А колко пъти ще ни връщат? А колко пъти гордостта и тщеславието ни приспиват? А колко пъти в света или в подвизаването в духовното – в духовните общества, зад дрехата на скромността и благоприличието прозират гордостта и тщеславието да сме първи? И всички крамоли и раздори в такъв вид общества идват и у другите чрез изкушението, че те не са като „изявените“. Един вид – на тях не им е дадено. Какво да им е дадено? Те отдавна имат най-ценното – Любовта към Бога, пътят на смирения. Път към достойнството, пътят към зората на изгряващото Христово съзнание у ученика! Само трябва да го намерят!

   Гордостта се лекува чрез смирението, а тщеславието с кротостта. Гордостта има отношение към електричеството, а тщеславието към магнетизма. Гордостта е свързана с времето като физическа величина, а тщеславието като състояние – как се усеща, както казват „намазали му колата“ – похвалили го, задоволили човешкото му самолюбие. Гордостта, егоизмът имат отношение към студа, леда. Горделивият е студен. Тщеславието има отношение към топлината, която първо топли, а после гори и и изгаря, защото в нея има користолюбие.

Смиреният свети, а кроткият топли и внасят живота на безсмъртието! Смиреният е нашият Баща – Слънцето,а кротостта е нашата майка – Земята. Човекът е тяхното дете! Десният крак – отношенията към себе си. Левият крак – отношението към другите. Първият е склонен да насилва себе си,за да изпъкне,а вторият-да се нагласи към другите за да го признаят. Горделивият заради себе си пренебрегва другите, а тщеславният заради другите пренебрегва себе си, но и двамата не са прави.Не може да се служи на Бога и на Мамона! Човек не трябва да се раздвоява! Истината е твоят господар и на Него трябва да бъдеш подчинен, а не на страха от света. Горделивият трябва да се научи на търпение, а тщеславният на вътрешно спокойствие или одобрение отвътре. Горделивият се безпокои, а тщеславният тревожи. Горделивият се безпокои дали ще бъде забелязан от Бога, а тщеславният се тревожи, дали ще бъде спасен!

Виж псалом 49 – за человеческата слава и богатство и тяхната заблуда!

Чрез кротостта и смирението човек влиза в центъра, в До – мястото на човешките добродетели. Дясната страна на човека е свързана с бъдещето и с вярата, лявата страна е свързана с миналото и с надеждата. Връзката на целокупния човек е сърцето – Любовта му към Бога, която го събира, обединява в едно неделимо цяло. /Неделя – ден, който не дели,а събира, обединява – ден на Слънцето/ Удовете ни са нашите братя. Когато стане раздвояване в съзнанието, става пропукване и отделяне на някой уд от цялото и той започва да страда, заболява! Това означава, че трябва да се върнем към живота на нашата душа – да отправим ума, сърцето си, да потърсим Бога с душата си, за да се върнем към живота на Единството – т.е. да съберем частите, удовете си в едно неделимо цяло!

Ясен Даскалов

Бургас, 28 юли 2019 г.