Много пъти в разговори между приятели е ставало дума за „възрастните“ братя и сестри, за онзи особен дух, който те носят в себе си. За искрената братска любов, която блика и която попиваме при срещите си с тях. Ние особено ценим тези моменти. Случките и опитностите сякаш ни приближават до „онова време“ и в нас се събуждат дълбоки и вълнуващи усещания и състояния. В началото на новата година искаме да си подарим още един такъв момент и да го споделим с другите чрез страниците на вестника. Листата и цветовете на дървото имат нужда да се обменят с корените, за да узреят сладките плодове на живота.

Пътуваме за Айтос в един не много студен зимен ден и приемаме Слънцето, което се показва при излизането ни от Карнобат ,за добър знак. То се показва и още един път, като че ли за потвърждение – при влизането ни в Айтос. Пред вратата на двора сме точно в 11.00, както е уговорката. Брат Андон вече е чул автомобила и ни посреща на вратата, гостоприемно и с усмивка. Влизаме вътре, където той веднага проявява качествата на зодията си, запалва приготвената печка и в малката стаичка скоро се настанява още по-уютна атмосфера. Дървата пухтят и пукат тихичко, и преди да започнем да говорим, ние надаваме ухо и се вслушваме в говора им. Явно и те имат своя история, която бързат да разкажат.

Виждали сме се много пъти и брат Андон ни е разказвал доста интересни истории,но този път трябва да влезем в различни роли, все пак сме с братска медийна мисия. Мисля, че брат Андон го прави по-бързо от нас – все пак е „лъв“. Сега стаята бързо се превръща в малка сцена и ние вече сме „в ефир“. Съпругата му – сестра Пенка, тихо присяда до нас, както подобава на една истинска домакиня, която предвидливо се е подготвила за всичко.

Преди да попитаме, брат Андон иска да ни помогне и започва непринудено:

 -          Младите хора не идват в Братството, да знаеш. В Айтоското братство имаше много братя и сестри, чийто деца не дойдоха при нас. За това си има причини. След 9-ти септември на хората от Братството и на техните семейства не даваха работа, уволняваха ги. И мен са ме уволнявали един – два пъти. Исках да работя като военен, но ме уволниха,без обяснение. Писах писмо чак на Добри Джуров, но и той нищо не направи. По-късно разбрах, че е заради баща ми – бил дъновист, реакционно настроен против властта. И аз започнах друга работа – цивилна. Но и в търговията пак ни създаваха трудности – 15 години магазинер по неволя.

Сестра Пенка допълва:

 -          Нали и Учителя казва: – Вие сте оглашени. Като дойдат изпитите в живота, тогава сте на прага на Школата.

Запитваме брат Андон как се е запознал с Учението и идеите на Учителя:

 -          Да, аз съм в братството от 1927 година, от рождението си – смее се брат Андон. – Баща ми беше чест домакин на брат Георги Куртев. Те идваха вкъщи,събираха се братя и сестри, пееха,молеха се. Така разучаваха песните,молитвите. Тогава вече се печатаха първите беседи. И ние бяхме край тях. Аз съм роден в село Ябълчево, на 27 юли. Баща ми е бил две години военнопленник в Сърбия. Във военните години и той като брат Куртев е бил санитар. Баща ми не споделяше много и не разказваше за това време. Сега бих го питал много неща, но го няма...Ние бяхме голямо семейство – имам още братя и сестри, аз съм от малките деца.

 -          Във всички околни села имаше от нашите хора и то много. В село Вресово – Руенско, също имаше 50-60 човека, но всички вече са заминали. Бях на квартира при ръководителя на Братството в селото, докато учих в тамошното училище.

 -          Как стана така, че избраха теб за ръководител на Айтоското братство?

 -          Като записвате, да ви кажа. Първият ръководител е брат Георги Куртев – основател и покровител на Братската градина – до 1961. След това е брат Велчо - шивач. Следващият е брат Добри Генов – зет на Георги Куртев – 1976-1978 г. След заминаването му дойде брат Вълко, баща на цигуларката Недка Вълкова от Айтос. Той беше ръководител 5 години и в края ми предложи, но аз исках да изчакам още пет години до пенсионирането си, за да мога да се отдам изцяло на братските задачи и на градината. Затова, след изборното събрание, ръководител направихме брат Марко Христов. Ще си помагаме – казвам и работата ще върви. Така, докато брат Марко стана на 83 години и на следващото изборно събрание през 1993 избраха мен, за продължител и ръководител – вече над 17 години. Касиер стана до своето заминаване сестра Недка.

 -          Кажи няколко думи за работа на братската градина, или както понякога я наричаха местните хора – „Божията къща”:

 -          Много труд положихме за тези постройки на градината – и старите и новите. Три месеца работихме само двама човека докато измажем сградата и направим покрива. Работа, хора, работа – това са спомените. Изкоренявахме бадеми, садяхме лозе, плодни дръвчета, пак изкоренявахме старите...Имахме даже и някои вътрешни наши „административни“ затруднения – усмихва се брат Андон – но всичко беше за добро.

-           С помощта на Невидимия свят. Всичко е от Бога. – приземява ни или ни възвисява сестра Пенка - Учителя и Небето казват: „Като изкореняваш – ще сееш. „Изчакахме да си почине малко земята и я засяхме. Никога човешкото, Божественото работи във всяка една душа. Небето е работило открай време и тази връзка, която имахме с приятелите, така е създадена. Пак от Учителя знаем: „Като видиш брат или сестра, да трепнеш, да настръхнеш от любов. Такава дружба! Ние не можехме да се разделим вечер след молитвите и песните. Тук вкъщи са идвали Борис Николов, Филип Стоицев, Петър Филипов, Илия Узунов и др. Покрай тях се запознахме с много приятели.

-           Сега имаме нужда градината да се подържа – единодушни са двамата.Ние трябва да усилим упованието си, вярата си в Бога, то ни липсва. –           Няма да слушаме какво говорят зад гърба ни – случва се. Един наш брат – ръководител на братска група, веднъж ми каза: – Когато ме избраха, тогава разбрах какво значи да си ръководител.

 -          Много неща успяхме да свършим през тези години – доволен е брат Андон.

 -          Това е външната страна – допълва сестра Пенка – но и духовното не сме оставили.

Питаме за традициите на братската градина в Айтос:

-           Може да пишете. – Започва да изрежда брат Андон: Събирането в края на всеки месец, в последната събота. Правят се молитви за хармония на братствата, да се запази братската градина, за здравето на братята и сестрите. Хората идват отвсякъде – Сливен, Нова Загора, Ямбол, Бургас, Поморие, Варна и др. После, имаме бране на череши в началото на юни, гроздобер през октомври, но най-важното си остава традиционния събор на Петровден. Той беше и си остава най-важното събиране за нас. Този събор оцеля през годините заедно с Рилските. Имаме и друг събор – на „малка Богородица“ в края на август.

-           Сигурно е било много трудно да се опази всичко – вече 89 години – от 1922, да не говорим и за периода от 60-те години до началото на 90-те?

 -          През годините имаше периоди на трудности в подддържането на градината – даваха се дежурства от градовете, нямаше хора, които постоянно да присъстват там.Явиха се две сестри – Иринка и сестра Роса от Шумен и се започна работата. Събрахме управителния съвет и взехме важни решения. Сега сестра Иринка и сестра Златка поддържат стопанството там. Не им е лесно и сме благодарни, че се справят и удържат. Посрещат и изпращат много гости.

Въпреки,че мъката им е малкият брой братя и сестри,които са останали в Айтос и, че повечето са „на години”, сестра Пенка иска да сподели:

-           Не се мъчете да привързвате хората към вас. Оставете ги да четат беседите и да се научат да обичат Бога. Бог знае коя душа трябва да дойде и какво трябва да прави.

Няма какво повече да се добави към тези думи и сядаме да обядваме. Изпяхме „Благославяй душе моя Господа” и казахме кратка молитва. Яденето е прекрасно, както и всичко, което чухме.

Време е да поемаме обратно за вкъщи, но преди да се разделим, за довиждане, помолихме брат Андон да пожелае нещо на братята, сестрите и на вестника:

 -          Пожелавам на всички читатели да го четат с любов и уважение към Братството, за да почувстват неговата сила в живота и да станат хора на Любовта.

Сбогуваме се с домакините и техния дом,  и стоплени и нахранени пътуваме за Карнобат.  Надяваме се някоя от следващите ни срещи да бъде пак за обща братска работа на Айтоската градина – „Божията къща“. Този, който е стъпил там с любов, винаги иска да се върне отново.

                                                                                                          Слав и Светла Славови